Какво не сме опитали още?
Да обиколя редакциите на виртуалните вестници и списания? Е, във „Вестник на Дълбината“, „Вечерен Дийптаун“ или „На Волга“ вежливо ще ме изслушат, ще ме почерпят кафе и ще ме изхвърлят. Виждали са и по-големи психари. В някое рускоезично жълто издание, като воронежкия таблоид с име на сврака или липецките „Обелки“ ще ме посрещнат с отворени обятия. Ще ми благодарят, ще ми стиснат ръката и ще пуснат брой с грамадното заглавие: „Двайсет и седем хакери загиват от вирусно оръжие от пето поколение!“
Не вярвам в силата на такова печатно слово.
Виж, в силата на глупостта, наглостта, невежеството — несъмнено.
За миг ми става толкова тъжно, толкова безизходно, че съм готов да прошепна вярното си стихче. Да изляза от дълбината — нека главата откликне на болката. Да похапна набързо нещо, захвърлено в хладилника. И да легна да спя… сега е четири сутринта, между другото…
Само дето още не ми се спи. Прекалено много хормони бушуват в кръвта ми. Пропуснахме мига, когато ни се спеше, продължихме нататък — и се натресохме на мъчителната, безсънна умора…
Вдигам ръка, хващам такси.
— Карай ме „При загиналия хакер“.
Шофьорът кимва, значи адресът на бара му е познат. Какво пък. Да видим къде се събират най-яките хакери на съвременността.
Пътуваме дълго. Изглежда, виртуалният бар се намира на някакъв раздрънкан сървър или дори на частния компютър на собственика на заведението. Най-накрая спираме пред сияеща табела — единствената на тясната тъмна уличка.
„При загиналия хакер“.
Великолепен метод за маскировка, не ще и дума. Мисля си го съвсем сериозно, без каквато и да било ирония. Няма по-хубава маскировка за хакера от такава показна ярка табела. Никой не би я взел насериозно.
Трябва да е или незабележима, или фрапантна. Други варианти не съществуват.
Плащам и се доближавам до вратата. Побутвам я — заключена е.
Чувствайки се като пълен идиот, произнасям на глас:
— Сърце и Любов!
С протяжно скърцане врата се отваря.
Влизам. Грохот зад гърба ми. Е, затворихте я, добре. Ама защо са тези звукови ефекти?
Барът е малък и уютен — да се не надяваш…
Правоъгълна стая, сумрачно осветление. Стените, пода, тавана — всичките са изградени от някакви малки квадратчета… Вглеждам се.
Дискети.
Виж ти, колко е стилно.
Дискетите са най-различни. Някои имат вид на нови. Други са надписани. Има и програми, и игри… По-точно — късчета програми и късчета игри.
Мястото започва да ми харесва.
Зад тезгяха стои явна рожба на програма. Розовобузест, набит, вечно усмихващ се бюргер.
— Халба бира — казвам аз и показвам напосоки един от крановете.
Барманът кимва, пълни халбата.
„Опит за външен контрол над системата. Получено е искане за идентификация. Да разреша ли достъпа до системната информация?“
Шепотът на Вики е доловим само за мен. Усмихвам се, кимвам на бармана и казвам:
— Да…
Не ми вземат пари за бирата. Логично. Щом тук се събират хакери, бирата трябва да е крадена. Безплатна за своите. А чужди тук изобщо не идват…
С халба в ръка се отдалечавам от тезгяха, оглеждам заведението. Хората са малко. На едната масичка седят няколко младежи с възможно най-хакерски вид. Холивудско-хакерски. С несресани дълги коси и очи, в които гори безумие, с небрежно облекло; до един оживено ръкомахат и спорят за нещо. Именно такива в екшъните се опитват да налучкат и най-сложната парола секунди преди взрива, пробиват компютрите на Пентагона, говорят не с букви, а с цифри, падат във всяка локва, но в решителния момент проявяват смелост и ловкост, достойни не за миролюбив програмист, а за излязъл да се поразтъпче командос.
Отново не мога да кажа нещо определено. Това тяхното може да е имидж. Или маскировка. А може и да е инфантилна игра на „яки хакери“.
Преминавам край младежите. Не ми обръщат капка внимание — щом съм влязъл, значи съм в правото си.
В края на залата седи още една група. Вглеждам се.
Млада жена. Лицето е симпатично, но нервно, неспокойно. Здрав мъж, малко по-възрастен от нея. И неотдавнашният ми колега. Сега той е в тялото на възрастен.
Приближавам се, с безмълвен жест питам дали е свободно. Мъжът и жената се споглеждат.
А Иля, изглежда, просто дреме пред пълната халба бира, гледайки в празното пространство.
— Кой си ти? — пита мъжът.
— Леонид.
Погледът на непознатия става почти дружелюбен.
— Сядай. Иля ли ти каза паролата?
— Да — отвръщам и сядам до тях. Отпивам от бирата. Така и не съм погледнал каква марка е и сега просто пия бира — някаква абстрактна, средностатистическа напитка. Много важно.