— Хакер? — рязко пита жената.
— Не — отговарям честно аз. — Ни най-малко.
— Тук се събират само хакери — обяснява мъжът. — Истински хакери.
Отпивам от бирата си и чакам продължението. Не знам защо, но ми се струва, че няма да ме помолят да се разкарам.
— Е, щом нашият приятел е гарантирал за теб — вметва жената, — то имаш право да си тук.
— Благодаря — кимвам аз, с целия си вид демонстрирайки благодарност.
Паузата започва да се проточва. Жената лекичко побутва Иля, той едва се поклаща, но продължава да си седи.
— Остави го, спи… — намръщва се мъжът. — При него сега е четири сутринта… Та казваш — ти си Леонид?
— Да.
— Ти май искаше да помогнеш на Иля да намери Храма на Дайвърите? — интересува се жената.
— Храма на Дайвъра-в-Дълбината.
— Има такъв — замислено говори мъжът. — Спомням си…
Така ли ще продължават да ми говорят — по ред?
— А за какво ти е да му помагаш? — пита жената.
— Имам дял — позволявам си загадъчна усмивка.
— Не ни баламосвай — моментално откликва мъжът. — Какъв ти дял… това са дребни пари. Решил си да хакнеш Храма?
— Как се досети? — питам аз.
Жената се усмихва, пали цигара. Поднася ми пакета.
„Маркер“ — шепне Вики.
Вземам цигара и запалвам.
Хакерите се споглеждат. Моментално съм се спуснал надолу по скалата, по която те класифицират хората.
— Това веднага се вижда — неясно казва жената. — Няма да успееш да хакнеш Храма. Него даже Дао не можа да го хакне. А той беше най-добрият хакер в света.
Не съм чувал за хакер на име Дао. Мълча.
— Тъй, значи искаш да станеш хакер? — пита мъжът.
Да отговоря „не“ просто не е учтиво.
— Разбира се.
Снизходителни усмивки.
— Тогава идвай по-често — казва жената. — Всички тук са наши ученици и приятели. Виждаш ли, ей там седи едно момче с очила?
Поглеждам го. „Момчето“ е на около трийсет, цайсите му наистина са внушителни.
— Той вчера хакна един „Крей“ — казва мъжът.
Добре, че в този момент не пия бира. Със сигурност щях да се задавя. А така… изражението на лицето ми може да се тълкува по различни начини.
— Талантливо хлапе — снизходително казва жената. — Ти не се учудвай. Външността лъже. Когато преди две години дойде при нас, не можеше дори да си инсталира „Windows-Home“. А вече постигна някакви успехи.
Все още не съм способен да произнеса нито дума. Мисля си как може да се хакне „Крей“. Суперкомпютрите не са свързани с мрежата, те не се използват за поддръжка на Дийптаун и за работа с виртуалната реалност. Те имат собствено програмно осигуряване, несъвместимо с обикновените операционни системи. Освен това…
Да се хакне „Крей“ — това е все едно да свиеш парен локомотив.
И то парен локомотив, който е сложен върху земята, а не на релси.
Точно толкова лесно е, и точно толкова смислено.
— Така че… всичко е в твоите ръце — добавя мъжът.
— Страхотно — казвам само. — Никога не съм чувал нищо подобно!
Няколко минути пушим и пием бира. Общо взето всичко ми е ясно.
Но нали трябва да изстрелям всичките си патрони…
— Може ли да науча имената ви? — питам аз. — Просто за удобство?
Отново усмивки.
— Наричай ме Кис — казва жената.
— А мен — Бърд — кимва мъжът. — Истинските ни имена не ги знае никой.
— Аз, честно казано, защо дойдох… — започвам да мънкам. — Иля разправяше, че вие за два-три часа можете да намерите Храма на Дайвъра-в-Дълбината…
— Можем — кимва Кис.
— Няма проблем — добавя Бърд.
— Честно казано, малко се позабавих… — усмихвам се смутено. — Имам познат дайвър… бивш дайвър. Обещал е да ми покаже къде е Храма. Но това си е голяма играчка. Ако вие сами го намерите… какъв е смисълът аз да си губя времето?
Хакерите си хвърлят многозначителни погледи.
— Търси — казва жената. — Ние сега нямаме време за детски игрички. Нали, Бърд?
— Точно така, Кис — кимва мъжът. — За съжаление е истина.
Възцарява се тържествена тишина.
Разбирам, че съм длъжен да проявя любопитство. Но не мога да направя нищо с внезапно пробудилото ми се ехидство. Мълча.
— Наш приятел хакна швейцарска банка — казва Кис. — Крие се в Дийптаун. Единственото място, където може да дойде, е този бар… тук не идват външни лица.
— Трябва да го дочакаме — уточнява Бърд.
Някак тъжно е всичко това.
Няма истинска тръпка. Мога да предвидя всичко, което ще бъде казано, ако остана още час, и какво ще бъде допълнено към казаното, ако се задържа още три часа.
— Не можем да ти разкажем всичко — с въздишка произнася Кис. — За съжаление, това са…