— Прекалено страшни тайни… — не се сдържам аз.
— Прекалено мрачни тайни… — като ехо откликва Кис, не успявайки да се въздържи.
Малка конфузия.
Положението спасява Бърд. Сега той побутва Иля, опитвайки се да го събуди, но без никакъв ефект, и замислено произнася:
— Ти чувал ли си за операционната система „Приятел“?
— Не, не ми се е случвало.
— Дао я измисли и я написа — тържествено произнася Кис. — Това е единствената в света операционна система с изкуствен интелект. Тя е способна да се самообучава, да се самоусъвършенства, да се развива.
— Има хайка за нея — понижавайки гласа си, съобщава Бърд. — Много голяма и сериозна хайка.
— Ние работим на компютри с операционна система „Приятел“. — Кис щрака с пръсти и барманът й донася нова халба бира.
— Има само два нейни екземпляра в света — казва Бърд.
— Един на моята машина…
— И един при мен…
— За тях има хайка…
— Ти от Москва ли си? — внезапно пита Бърд. Тържествуващо се усмихва.
— Да.
— И работиш на „Windows-Home“? Някой път ще ти инсталирам „Приятел“. Ще видиш какво яко нещо е.
Ето това е интересно. Обожавам експериментите с непроверени програми. Наистина, първо ги давам на Маниака за вивисекция…
— Само че е опасно — уточнява Кис. — Тогава ще има хайка и за теб.
— Да не ми е за пръв път… — механично отговарям аз. Протягам се за цигара. Маркер повече, маркер по-малко… ще просъществуват до рестартирането на компютъра.
А как ми се искаше да вярвам, че Иля има познати хакери, способни да намерят Храма на Дайвъра-в-Дълбината…
— Дори няма да забележиш, че ти се е префасонирала операционната система — съобщава Кис. — Външно всичко ще изглежда като преди. „Приятел“ се инсталира върху „Windows-Home“ и променя някои важни файлове. Запазва се предишният интерфейс. Само че машината започва да бачка по-добре, значително по-добре.
— Системата ще се приспособява към твоя компютър — съобщава Бърд. — Ти не си хакер, затова едва ли ще го забележиш веднага… но за професионалиста ефектът е налице…
— Така че не забравяй пътя към нашия бар — резюмира Кис.
Кимвам. Поглеждам Иля, питам:
— А той какво — винаги ли спи в дълбината?
— Да, това му харесва — добродушно потвърждава Бърд. — Израства като истински хакер.
Мързи ме да ставам, затова поглеждам часовника и угрижено казвам:
— Всеки момент ще ми се задейства таймерът…
Усмивки на разбиране. За всеки случай питам още:
— Бърд, ти виждал ли си Храма на Дайвъра-в-Дълбината?
— Да. — Хакерът замислено мачка цигарата в ръката си. — Храмът им е висока бяла кула, увенчана с кристално кълбо. Имат седем нива на защита, и дайвърите ме помолиха да проверя сигурността…
— Струва ли си да се разказва за това, Бърд? — озадачено пита Кис.
— Отдавнашна история — разперва ръце Бърд. — Какво толкова. Тогава преминах шест нива, Леонид. Седмото не ми позволиха да го проверя, явно се уплашиха, че ще видя какво е скрито в кристалната зала. Но аз успях да сондирам помещението и общо взето разбрах всичко. Именно там дайвърите придобиваха особените си способности, и когато някой все пак е пробил защитата, са ги изгубили… Това беше преди три години… спомням си го сякаш е било вчера…
Май ми е време.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Свалих шлема. Погледнах за последно към екрана. Към двамата хакери и момчето, което обича да спи в дълбината. Прошепнах:
— Вики, имитация на изход чрез таймер.
Изображението угасва. Там, в бара „При загиналия хакер“, тялото на Стрелеца ще поседи още минута, сковано, неподвижно, внимателно слушащо разказа за Храма.
После ще се пръсне като звънтящ кристален прах…
Тялото ме болеше, сякаш десет часа съм се друсал по черен път в кабината на стар камион. Измъкнах кабела на гащеризона от компютъра, заразсъбличах се. Върху екрана ме чакаше нарисуваната Вики.
— Вики, събуди ме в девет и трийсет.
— Прието… — тих, ласкав шепот. — Будилникът на девет и трийсет…
— Край на работата — казах аз.
Какво ли да направим… какво ли да направим? Да се изминава „Лабиринта“ е безсмислено. В хакерите също няма надежда. Щом са били в Храма, преди да бъде построен…
Така си стоях пред компютъра, когато екранът угасна и утихна тихият, равномерен шум, с който човек свиква така, че престава да го забелязва.
Четири и половина часът.
Времето, когато последните ненормални жители на Дийптаун започват да излизат от дълбината, с надеждата да вместят в три-четири часа сън онова, за което е необходима цяла нощ.