Както и да е. Съвсем скоро Дийптаун няма да го има във вида, с който сме свикнали. Може пък да е за добро?
Погледнах в спалнята. Нито звук… Постоях, слушайки тихото, равномерно дишане на Вики. Истинската, а не нарисувана… реална и поради това — далечна.
Тя е права. Тя в много отношения е права, отказвайки се от дълбината… или почти отказвайки се.
Но нали и нейният път не е за всеки…
Затворих вратата, приближих се в тъмното до дивана — толкова познатият и обичаен утринен маршрут. Легнах, полагайки глава върху коравата възглавница.
И си помислих, че искам да спя без никакви сънища…
10
Мъгла.
Лявата стена е лед.
Дясната — огън.
Пропастта и мостът.
Сядам на ръба на пропастта, спускайки крака надолу. От тъмната, сякаш безкрайна дълбина вее мъглява студена влага.
— Достатъчно — казвам на безкрайната мъгла. — Достатъчно. Наиграх се. Има и само сънища, както казва чичко Фройд. Просто сънища!
Но вече не ми се вярва, че има обикновени сънища, в които тичаш по криволичещи коридори, пътуваш с развалящи се асансьори, не можеш да светнеш лампата или да угасиш пожар, да извикаш след отиващия си приятел или да стреляш в хилещия се враг. За мене вече няма нормални, човешки сънища. Останал е само този, познатият до последната крачка, с единствен избор накрая — ледът или огънят.
— Леонид…
Поглеждам през рамо. Сигурен съм, че няма да има никой редом с мен, че неизвестният ми спътник отново ще е скрит в сивата мараня.
Но той стои зад гърба ми, пронизан от нишките на мъглата, създаден от нея — сгъстена в призрак на човек, който вече не е сред живите.
— Дали не си спомняш — питам аз, — на добро или на лошо е да сънуваш мъртвец?
Ромка се приближава и сяда до мен. Той сякаш става по-плътен, илюзията, че той има плът, става все по-истинска.
— Леонид, ти не спиш.
— Спя.
Ромка поклаща глава.
Той целият е изтъкан от сгъстена сива мъгла. Кожата е лишена от какъвто и да било цвят; очите, косите — всичко е в нюанси на сивото. Той сякаш е оживяла статуя, изваяна от сръчен скулптор от необичайно плътна мъгла…
Виждам го в тялото, в което той обикновено влизаше в дълбината. В реалността сме се срещали само веднъж; прекалено пронизващо беше усещането за неловкост, обзело и двамата. Какво общо може да има между шестнайсетгодишно момче и зрял мъж? Това, че и двамата са дайвъри? Би имало значение само в дълбината… Там бяхме равни и бихме могли да сме приятели.
— Добре — казвам аз. — Не спя. Бълнувам. Имам дийп-психоза.
— Льонка, мен ме убиха…
— Знам, Роман. Ти си откраднал файл с технологията на вирусно оръжие трето поколение…
Ромка се усмихва.
Нямаше такава усмивка, когато беше жив. Истински зряла, иронична усмивка. Сигурно наистина е пораснал от времето, когато се видяхме за последен път.
А може би е пораснал, след като е умрял.
Призраците на паметта, каквото и да ги е породило: тъга, приятелство, съвест — не са статични кукли. Те живеят свой живот в нашето съзнание, остаряват и се променят, стават ту добри, ту лоши. С всеки следващ разговор, който водим с тях — като сами задаваме въпросите и сами си отговаряме…
— Леонид, работата не е във вирусното оръжие. Всичко е доста по-лошо…
— Накъде повече?
— Ще разбереш… — Ромка се накланя напред, сякаш иска да се изплюе в пропастта. Но той явно се е отучил да плюе. Просто гледа надолу, после се изправя. — Непременно ще научиш и ще разбереш. Важното е да разбереш навреме.
Започвам да се чувствам страшно зле.
Това вече съвсем не прилича на сън. Дори на бълнуване не прилича… макар че откъде мога да знам какви са бълнуванията?
— Какво имаше в онези файлове, Роман? — питам аз. Безразлична ми е нелепостта на въпроса, който задавам в съня си, задавам го всъщност на самия себе си. Безразлична, защото вече не знам къде е границата между живота и съня.
— Сам ще разбереш. Ще научиш отговора, ако успееш да стигнеш до Храма.
— Как да стигна там? Та това е цяла седмица път, а аз не разполагам с толкова време…
— Не разполагаш — съгласява се Ромка.
— Какво да правя?
Рядко съм го молил за съвет. И дори присънилият ми се Ромка е объркан.
— Леонид… та нали си дайвър. Не върви по утъпкания път. Търси свой.
— Свой… ами че аз вече не съм дайвър. Няма вече дайвъри.
— Разбира се. Нали ти така искаше…
— Какво общо имам тук аз?
Отново съм задал въпрос, който ще остане без отговор…
— Омръзнал ми е този сън, Ромка — казвам аз, колкото да кажа нещо. — Ако знаеше колко ми е омръзнал! Стените от лед и огън… глупавата жица… дяволската пропаст…