— За последен път е — отговаря Ромка охотно и успокояващо. — Повече сънища няма да има, Льоня. Честна дума.
— Наистина ли? — Усещам в тона си възторга на атеист, отправил към небесата първата си молитва и чул оттам да долита вдъхващ надежда глас.
— Да. Повече сънища няма да има, Льоня. Пък и това не е съвсем сън.
— Ако не е сън, то тогава — какво е? — питам аз. Питам, знаейки, че няма да получа отговор. — Ромка, можеш ли да ми кажеш поне едно нещо?
— Какво? — все така вяло пита той.
— Кой е Тъмния Дайвър? — питам аз. И изведнъж разбирам, че съм задал единствения правилен въпрос. Уцелил съм в десетката с последния си куршум…
Ромка не отвръща веднага.
— Сигурен ли си, че искаш да научиш отговора?
— Да.
— Ами че и ти самият си го разбрал, Леонид. Разбрал си го, но не искаш да повярваш.
— Роман… отговори. Моля те. Отговори ми!
— Защо?
— За да знам кой те прати на смърт! — изричам рязко.
— Аз никого не укорявам — доста книжовно произнася Ромка. — Наистина. Никой не е знаел, че всичко ще стане така. Ако си бях тръгнал веднага…
Той внезапно потреперва, сякаш поривът на вятъра е ударил мъгливата фигура. Устните му все още са мърдат, но не чувам думите.
А това с разчитането на говора по устните аз не го мога…
— Льоня…
Отворих очи.
Вики седеше на края на дивана. Дланта й бавно и нежно галеше лицето ми.
Приседнах, с хлипане поемайки си въздух. Тялото все още ме болеше. Главата ме цепеше страхотно.
— Сякаш нямаш лице… — каза Вики.
— Имам, но не си го харесвам — измънках аз.
— Главата?
— Да…
— Почакай… — Вики стана, бързо отиде в кухнята. Чух как се рови в шкафчето, как дрънчат съдовете, как бълбука водата. Аналгинът винаги е бил най-любимото ми от всички човешки изобретения…
— Изпий…
Сдъвках и глътнах две таблетки. Вики стоеше до мен, напрегната и… някак чужда…
— Пак ли имаше кошмар? Въртеше се и шепнеше нещо.
Кимнах.
— Леонид, сигурен ли си, че нямаш дийп-психоза?
— Абсолютно сигурен.
Жадно допих водата, без да уточнявам какво именно отдавна бях престанал да се съмнявам.
— Какво ти се присъни?
— Ромка. Той беше мъртъв и в същото време — жив. Ние разговаряхме.
Потреперих, окончателно признавайки си, че по време на съня съм вярвал в реалността на Ромка.
— Трябва да си починеш, Льоня…
Ръката й продължаваше да гали косите ми.
— Да отидеш някъде… където няма компютри, няма мрежа, няма дълбина…
— На село — съгласих се аз.
— Дори и да е на село. Искаш ли? Ще отидем ли заедно?
Погледнах я в очите.
— Непременно. Веднага щом цялата тази история приключи.
Вики въздъхна.
— И какво правехте в дълбината, Льоня?
— Вървяхме през „Лабиринт на Смъртта“.
— Как се справяте?
— Стигнахме до десето ниво.
— Те общо сто ли са?
— Да. Няма нужда да ми казваш колко време ще ни отнеме преминаването на целия „Лабиринт“. Уморих се от аритметика на ниво първи клас.
— Съмнявам се…
Тя стана.
Седях и я гледах — как се приготвя, рови се из книгите. А мислех само за едно.
Колко уморени са очите й. Зачервените от умора очи на недоспалия си човек. Плакал цяла нощ… или прекарал почти до сутринта във виртуален шлем.
— Кога да те чакам? — попитах.
Вики се намръщи.
— В шест… в седем. Какво значение има кога ще дойда? Ти, все едно, ще си в дълбината.
— Вики, но нали ти ме разбираш…
— Естествено. Всичко разбирам. Това е мое задължение.
Тя никога не е плакала. Поне не пред мен.
— Днес ще преминем „Лабиринта“ до края… — казах аз. Вики ме погледна, но премълча. — Може би ще остана в шлема доста дълго. Няма да се безпокоиш, нали?
— Деветдесет нива за денонощие?
Аз премълчах.
— Успех, Льоня — каза Вики напълно искрено. — Но ти сякаш убеждаваш самия себе си.
— Първо винаги трябва да убедиш себе си. После — и останалите.
Тя кимна. Затвори вратата леко.
Аз станах от дивана. Отидох в спалнята. Ноутбукът беше на нощното шкафче — там, където нормалните жени държат дрехите, кремовете, туша и останалата козметика. Шлемът и виртуалния костюм висяха на стената.
Пъхнах ръка във вътрешността на костюма, опипах трикотажната подплата. Беше леко влажна.
Значи аз имам дийп-психоза, а на Вики не й пука за дълбината…
Трябваше да пусна компютъра и да прегледам логовете. Но точно това не можех да направя… не биваше. Нямах право.
„Не надзъртай в чуждите прозорци…“ — както се казваше в добрата стара детска книжка.