Прокарах длан по капака на ноутбука, сякаш за да върна получената от Вики ласка. И отидох в банята.
deep
[Enter]
Танц на цветни снежинки. Ярки припламвания в мрака.
Работи… работи, творение на неочаквания гений — Дима Дибенко. Разбивай бариерите между истината и лъжата, между нарисувания свят и живите хора. Накарай ме да почувствам мириса на тревата и да чуя шумоленето на вятъра, да усетя твърдостта на камъка и топлината на огъня. Накарай ме да повярвам в реалността на Дийптаун. Така искам да бъда излъган!
На нас вечно нищо не ни стига. Покривът над главата, слънцето в небето, ръката в твоята ръка, парчето хляб на масата — какво е това в сравнение с истинския свят? Като джина, измъкнал се от заточение, ти си свободен да строиш дворци, да разрушаваш градове, да си правиш хареми и да устройваш пирове. Дийптаун е сбъднала се приказка. Наркотик с невиждана сила…
Първата крачка е най-трудната.
Съзнанието все още се мята сред пътищата на дийп-програмата… и светът наоколо леко плува, променя се. Имал съм бели дворци, имал съм мрачни панелни многоетажни блокове, имал съм хижа в гората и бунгало на изгубен в океана остров.
Върнах се към началото. Към струващата копейки обикновена виртуална хотелска стая. Една илюзия не може да бъде по-сладка от друга.
Пристъпвам. Поглеждам в огледалото.
Стрелеца се мръщи. В очите с цвета на есенно небе се виждат черните точки на зениците. Защо очите си остават огледало, дори ако са нарисувани?
— Да поработим — казвам аз.
Отражението в огледалото кимва в отговор на моето кимване. Все още има време. Закусих в реалността, но сега жадувам за измама. Красива, вкусна измама, а не чаша айрян и сандвич с кашкавал. Излизам от хотела, хващам такси.
— „Цар-риба“…
Сигурно това е смешно — да отидеш в рибен ресторант, за да изпиеш чаша кафе. Но кафето тук е великолепно.
Гледам как свещенодейства сервитьора, който вари пред очите ми кафе по арабски. Жълтият горещ пясък, върху който е сложено джезвето, ободряващият още от разстояние аромат…
— Извинявайте, не се ли познаваме?
Поглеждам Ежко. Какъв нюх има само. Не ме е виждал нито веднъж в тялото на Стрелеца.
— Познаваме се — признавам си аз. — Леонид… един такъв мрачен мотоциклетист…
Лицето на Ежко грейва, той въпросително поглежда към съседния стол.
— Сядай — без ни най-малко да се учудвам, казвам аз. И разбирам, че именно заради него съм дошъл в „Цар-риба“.
— Ех… времето ми свършва — заявява не особено оригинално Ежко. Поглажда ниската си подстрижка.
— Ще го удължим — изричам аз. — Ще разкажеш ли нещо интересно?
— Всичко е скучно… — въздъхва Ежко, сяда. — Келнер… за мен — кафе с коняк…
— Нищо ново? — учудвам се аз.
— Ами… как да ти кажа — отново въздъхва Ежко. — Разправят, че в „Лабиринт на смъртта“ имало някакви разчиствания на сметки… геймърите се гърмели взаимно, не спазвали правилата…
Откъде има такъв нюх?
— Там винаги стрелят — казвам аз.
Ежко въздъхва, кимва в знак на съгласие. Какво да се прави… такъв е животът… той напълно е съгласен с мен…
— В „Обелките“ писаха за Подляра — връща се към темата на предишния ни разговор той. — Разправят, че наистина са го гръмнали с оръжие трето поколение. Че Подляра е на петдесет и четири години, най-старият хакер в света. Живеел е в Магадан…
Мълча.
Ежко замислено се почесва по тила. Днес хич не му върви — аз не проявявам грам заинтересованост…
Едва ли в действителност жадува да ме разтовари с няколко зелени гущера. По-скоро бъбренето с посетителите на ресторанта отдавна му е станало хоби. Да разбере, с какво и на кого може да услужи…
— Разправят, че неотдавна видели Дибенко в дълбината…
Изглежда все пак улучи.
— Сериозно? Къде?
— На конференция за нова комуникационна програма. Той е бил там инкогнито, но осведомените хора се досетили.
— Защо пък създателят на дълбината да не се появява в нея? — питам аз. Усмихвам се. Дибенко ме интересува, естествено. Но не и фактът, че се е мярнал някъде…
— Доклади не е правил — продължава да следва линията си Ежко. — Но така, в частни разговори, се изказал. Че дълбината в сегашния си вид е отвратително подобие на реалния живот. И скоро всичко в Дийптаун трябва да се промени… кардинално… в положителна посока…
А ето това е интересно.
Аз също не се съмнявам, че Дийптаун ще се промени след появата в него на реално оръжие. Но виж, за „положителната посока“…
— Ах тая негова златна уста…
Ежко се изхилва, отпива глътка коняк, после глътка кафе:
— За него не се притеснявай, за него златото не е проблем. Ето какво означава навреме да патентоваш програмата.