— Ежко, а ти приемаш ли частни поръчки?
— Какво?
Той оставя чашата.
— Ежко — повтарям аз, — ти висиш в „Цар-риба“ и разказваш на посетителите всякакви клюки. Това е хубаво. Но на мен ми трябва лична клюка. Разбираш ли? Клюка от клюки. Цар на клюките.
— За Тъмния Дайвър?
Не, той наистина е уникален. Та нали нито веднъж не сме говорили за Тъмния Дайвър. Изобщо не сме говорили за дайвъри.
— Да.
— А какво тук има да се говори? — поглежда ме въпросително Ежко. — Има такъв. Преди две години изчезнаха особените способности у всички дайвъри. При него — не.
— Кой е той?
Ежко разперва ръце.
— С какво се занимава?
Старецът с въздишка поглежда в празната си чаша. Кимвам на сервитьора, той без въпроси донася бутилка коняк.
— Прави мръсно на Дибенко…
Сега е мой ред да се учудя.
— Какво?
— За нещо не са се разбрали. Тъмния Дайвър преследва Дибенко… не че го преследва… опитва се да му навреди. Не е лъжица за неговата уста, естествено. Нищо, че е дайвър. Дибенко не е Бил Гейтс, разбира се, но също е милионер.
— Откъде имаш информацията?
— Клюки… — вяло изрича Ежко. — Цялата информация на света — това са клюки. Ако умееш да ги слушаш, то можеш да се научиш и да отделяш истината.
— А можеш ли да пускаш клюки? — питам аз. Изведнъж в мен се оформя план, толкова безумен, че нямам сили да се сдържа да не го реализирам.
Ежко ми хвърля бърз поглед. Не, той не е старец. Погледът е млад, неотстъпчив. Ако, разбира се, може да се вярва на погледите в дълбината.
— Лесна работа… ако знаеш на кого, как и какво да разкажеш. Утре цялата дълбина ще захапе новината, вдругиден оная жълта вестникарска гарга ще пръкне заглавната си статия.
— Колко ще струва това? — питам го директно.
— Зависи какво именно трябва да се разкаже — Ежко не изглежда нито обиден, нито учуден.
— Трябва да се разкаже, че бившият дайвър, наричан Стрелеца, е получил от Дмитрий Дибенко поръчка да намери и обезвреди Тъмния Дайвър. Дибенко е дал на Стрелеца оръжие второ поколение, но това не помогнало. Тогава Стрелеца получил оръжие трето поколение. Смъртоносно.
Ежко замислено поглежда револвера ми.
— А това истина ли е?
— Нима отговорът ми би ти дал някаква полезна информация? — интересувам се аз. — Единственото доказателство ще е да стрелям в теб…
— Разбирам — кимва Ежко. — Оттеглям въпроса.
— Така че навит ли си?
Той кимва.
— Колко?
— Николко. Ще е от любов към изкуството.
— Кога ще започнат да говорят за това?
Ежко замислено поглежда в тавана.
— Ами… значи Петер идва да обядва тук… Макс ще надникне привечер… Учителят също… така… Нощес по московско време руският сектор на Дийптаун ще е в течение. Към сутринта слухът ще е проникнал навсякъде.
— Благодаря — казвам аз.
Наистина сполучливо. Когато изляза от „Лабиринт на Смъртта“, Дийптаун ще е в течение на поредната клюка. Разбира се, подобни умопомрачителни истории се чуват поне по десет пъти на ден. Но за мен е важно тази информация да получат двама човека — Дмитрий Дибенко и Тъмния Дайвър.
При това един от тях ще знае, че е лъжа. Другият спокойно може да предположи, че историята е истина. От което мога да се възползвам.
Вадя парите и викам сервитьора.
Днес порталът бучи особено силно. Може би са променили нещо в диапазона на звука — шумът е физически неприятен. И мълниите се удрят над каменната арка доста по-често.
— Здрасти, Льоня — вика Пат.
Тройката хакери вече е тук, също и Маниака. Зуко и Нике закъсняват.
— Чакаме ли? — пита Чингиз, ръкувайки се.
— Разбира се.
Подляра мрачно ми стиска ръката. Днес той не е приказлив, пуши „Беломор“, не реагира и на въпросите на Пат, и изобщо прилича на недоспал и разочарован от живота човек. За щастие не ни се налага да чакаме дълго. Зуко и Нике се появяват хванати под ръка, Компютърния Маг оживено обяснява нещо на девойката. Изглежда само той от всички ни прелива от оптимизъм.
Не, лъжа. Аз също се усмихвам.
— Леонид, измислил ли си нещо? — пита Маниака. Свивам рамене и този отговор му е напълно достатъчен.
— Ето ни и нас! — крещи Мага. — Измъчихте се да ни чакате, а?
Нареждаме се в тесен кръг. Тълпата ни заобикаля — компютърните призраци и живите геймъри. Любопитни погледи, шепот… но никой не се приближава.
— Ще се съвещаваме ли? — пита Чингиз. — Или като вчера — тичай и стреляй?
По лицето му си личи отношението му към такъв план.
— Ще се съвещаваме — казвам аз. — Има ли свежи идеи?