— Да отидем при ръководството на „Лабиринта“ — внезапно изтърсва Подляра. — Нека да спрат всички чудовища, да изгонят геймърите… да ни дадат проход. Трябва да се обясни ситуацията, нека почувстват…
Пат се опулва. Не е очаквал от Подляра такава капитулация… А всъщност Подляра е прав… бедата е, че никой няма да ни повярва.
— Аз имам по-добър план — отговарям. — Шурка…
Маниака ме поглежда въпросително.
— Кажи ми честно. „Warlock“ с теб ли е?
— Какви ги говориш? — съвсем естествено се учудва Маниака. — Забрави ли как вчера ни чистиха пред „Лабиринта“? Не може да се вкара оръжие!
Мълча. Гледам го и мълча. Десет секунди си играем на гледаница.
После Шурка се предава.
— Всеки един вирус може да се използва в пълната си сила само веднъж. Трябва да го разбираш, Льоня.
— Разбирам го.
— Само в критична ситуация. И в никакъв друг случай. Втори шанс няма да има — ще заработи защитата на „Лабиринта“, ще разпознае вируса и ще го неутрализира. Тогава какво?
— За нас няма да има никакво „тогава“, ако днес не преминем „Лабиринта“ — казвам просто аз.
Зуко с недоумение прехвърля погледа си от мен на Маниака. Пита:
— Така че какво, Саш, вкарал ли си нещо вчера?
— Да тръгваме — решавам аз. — Колкото по-малко бърборим сега, толкова по-добре.
Няма възражения. Чингиз малко се пооживява, Подляра замислено гледа Маниака. Сигурно се опитва да разбере какво именно е измислил Маниака.
— Как разбра? — пита Шурка, когато вече влизаме в арката.
— Никога няма да повярвам, че не си измислил как да измамиш защитата им — просто отвръщам аз.
Този път няма никакви анабиозни камери. Правилно, вече сме на път, не ни трябва повторен десант.
Но душа си е все така задължителен.
Под бдителните погледи на сержантите са събличаме и влизаме в кабинките.
Водата остро мирише на химикали. Стоим под силната струя и зяпаме миещия се Маниак, непредпазливо избрал кабинка на срещуположната стена. Това даже изглежда недвусмислено, но какво да се прави… Всички нас ни интересува един-единствен въпрос: къде Шурка е скрил вируса. Маниака явно започва да се вбесява.
Миенето приключва. Някой от персонала мълчаливо ни посочва терминалите при стената. Тръгваме към тях.
— Сашка, аз се досетих къде! — със зловещ шепот произнася Зуко. Измъква се от шамара, с кикотене набира паролата си и изчезва.
Поемаме след него.
Върхът.
Светлолилаво небе, виолетови облаци. Блестящ сняг.
Появяваме се тук вече облечени и с оръжието, с което сме влезли в десето ниво.
Само дето не сме сами. На края на пропастта седи човек. Слаб, нисичък, за такива казват „малкото куче си остава паленце до живот“. До него върху камъните лежи някаква невъобразима пушка, приличаща най-вече на хибрид между снайперска винтовка и ръжен. Май така бяха въоръжени охранителите в офиса на „Лабиринта“.
Зуко държи човека под прицела на пистолета си. Едва ли може да го убие с един изстрел — на него има доста прилична броня. Но ударът почти със сигурност ще събори непознатия в пропастта.
— Какво ще правим? — пита Мага весело.
Между нас се появява Маниака и веднага приготвя автомата за стрелба.
Човекът бавно се обръща.
— Отбой — с облекчение казвам аз. — Момчета, не стреляйте! Свой е!
Те все пак не отпускат оръжията. А аз се приближавам към Крейзи Тосър.
— Аз съм глупак — казва Дик.
Стискаме си ръцете.
— Не издържа ли? — просто го питам аз.
Дик поклаща глава. В очите му има някаква объркана тъга:
— Разбираш ли, Леонид… Взех си отпуска. По болест. Сърцето ме понаболява напоследък, честна дума!
Кимвам. Вярвам му.
— Поразходих се с внука си — неочаквано казва Дик. — Той още е малък. Не ходи в дълбината. Изведнъж си помислих, че няма и да попадне в нея. Никога. Ако ти не се справиш. А това не е правилно, Леонид, абсолютно не е правилно внуците да не могат това, което е достъпно на дядовците им. Ти имаш ли внук?
— Не.
— Още повече, че аз ще се ориентирам тук по-добре, отколкото вие — продължава Крейзи. Не знам дали уговаря себе си или мен. — И да преминете „Лабиринта“ — нататък какво? Не е толкова лесно да се попадне в Храма. Двама дайвъри е по-добре, отколкото един, нали?
— Вярно е.
— Това ли е твоят отбор?
Оглеждам се и кимвам.
Първа се приближава и стиска ръката на Дик Нике. След нея — и останалите.
— Няма да ви бъда в тежест — бързо казва Крейзи. — Та нали това ми е работата, аз съм в „Лабиринта“ от първия ден. Преминах девет нива за четиринайсет часа.
— А какво стана с границата „два часа на ниво“? — питам аз.
Крейзи се усмихва. Подляра промърморва полугласно: