— За всяка граница ще се намери безграничност…
— Нали никой не е против Дик? — питам аз за всеки случай. Възражения не се чуват.
Крейзи вдига оръжието си, мята го на рамо. Угрижено казва:
— Сега има две трудни нива. Ако нищо не се е променило, то ще отидат по два часа за всеки. После ще стане малко по-лесно…
— Дик…
Той млъква.
— Ние не възнамеряваме да се движим по нивата — меко казвам аз. — Нямаме време за това.
Крейзи се намръщва.
— Помниш ли „Warlock-9000“?
— Не можеш да измамиш антивирусната защита — поклаща глава Крейзи.
— Сигурен ли си?
Едва сега на лицето му се появява объркване.
— Защо…
— Ще проникнем направо на стотно ниво. Веднага. Шурка, това възможно ли е?
— Ще видим… — уклончиво отговаря Маниака.
— Леонид…
Нещо става с програмата на превод на Крейзи. Следващите му няколко думи са направо неразбираеми:
— Малко ли ти бяха неприятностите?
— Няма друг изход, Дик. Казах ти веднага какво възнамеряваме да направим. Ти можеш да се откажеш и да не участваш.
Крейзи Тосър оглежда всички, сякаш се надява да го подкрепят срещу мен. Но подкрепа няма.
— Леонид, разбери, Леонид… Стоте нива на „Лабиринта“ — това е увеличаване на силата на геймърите! Придобиване на по-мощни оръжия, броня, а и най-обикновена тренировка! Да скочиш от девето на стотно ниво — това е все едно да принудиш човек, едва научил се да се задържа над водата, да преплува Беринговия пролив!
— Но нали ние с теб умеем да се гмуркаме и да изплуваме, Крейзи?
Той мълчи. Изглежда наистина е обезпокоен не толкова заради евентуалните неприятности със собствениците на играта, колкото заради перспективата веднага да се озове в стотно ниво.
— Идваш ли с нас? — питам аз.
— Идвам — решава най-накрая Крейзи. — Но това е теория. Само теория. Сега е невъзможно да се вкара вирусно оръжие в „Лабиринта“.
— Шурка… сега ти си на ход — казвам аз. — Възможно ли е или не?
Маниака въздъхва и пита:
— Сигурен ли си? Приятелят ти говори истината.
— Сигурен съм.
— Ти все пак си психар… — без злоба произнася Шурка.
Вдига автомата си, широко се усмихва.
И с все сила се фрасва по зъбите с приклада.
11
Много тихо е.
Маниака стои и се държи за челюстта. После плюе нещо червено.
— Леле… — тихо се обажда Зуко.
— Рядко срещано извращение — автомазохизъм — казва Подляра. — В пълна сила е възможно само в дълбината.
Шурка го награждава с доста изразителен поглед и отново вдига автомата.
В този миг до него избухва небесносиня светлина. Ние не реагираме, вече сме готови да повярваме, че това е резултат на самоизтезанието му. Но в светлината се появява здрав момък, облечен с броня и държащ ракетомет пред себе си. Изглежда е опитен геймър, той е готов да започне да стреля по врага, едва влязъл в нивото. И има шансове да повали половината ни отбор. Само дето първото, което вижда след идването си в нивото, е човек, който с печално изражение се млати с приклада по зъбите.
Странникът не е подготвен за такава гледка и секундното забавяне се оказва гибелно. Тосър с движение на рамото си смъква винтовката, натиска спусъка. От цевта със скърцане изскача подобно на бумеранг острие и грижливо обезглавява непознатия.
— Нали не сгреших? — пита Дик.
Бронята на странника се напуква и се пръсва. Но ракетометът и зарядите остават, те незабавно са завладени от Пат.
— Не сгреши — отвръщам аз.
В този миг непознатият довтасва повторно. Сега той е без броня и с един пистолет. Разстрелват го Чингиз и Зуко, Подляра е зает с безуспешните си опити да изскубне ракетомета от Пат.
Трето появяване няма. Странникът очевидно решава да изчака.
А Маниака, без да реагира на тази суета, плюе кръв и рови в снега. Вдига високо избития зъб.
— Разбрах! — радостно изревава Мага. — Вградил си вируса в тялото си!
— Контролата все едно би го намерила! — протестира против очевидното Крейзи.
— Не вирус — леко фъфлейки, отвръща Маниака. — Фрагменти от вирус…
Той окачва автомата на шията си и вади от колана си нож.
— Леле… — закрива Мага очите си с ръце, наистина, без да забрави да разтвори пръстите си. — Само да не е това, което си мисля, Сашка! Няма да понеса такава гледка!
— Ще понесеш — отговаря Маниака, отрязвайки кичур от косата си. — Тоха, задръж…
Подляра подлага дланта си и Маниака хвърля там окървавения зъб и кичура коса.
— Пфу, каква гадост… — мърмори Подляра.
— На това ли му викаш гадост? — учудва се Шурка. — Благодари ми, че не използвах по-безболезнени и естествени варианти…