Той отрязва парче от нокътя си и го добавя в отвратителната смес.
— Нужни са още око от жаба, крокодилско лайно и яйце от авлига — съобщава намръщено Подляра. — И ще се получи забележително средновековно средство против бодежи в хълбока…
— Бъзикай се, бъзикай се… — ободрява го Шурка. Повдига лявата си ръка над дланта на Подляра.
Нима пръста?
Не, просто кръв…
— Боли ли те? — тихо пита Нике. Днес тя е съвсем мълчалива. Стои до мен и послушно следва отбора… Шурка я поглежда за секунда, после кимва:
— Естествено. Аз не съм дайвър.
Независимо от цялото усещане на безумие, обхванало отбора ни, лицата ни леко се променят.
Разбираме го. Наистина, всеки по свой начин. И за децата е ясно, че да се порежеш и да си избиеш зъб в дълбината е също толкова неприятно, колкото и в реалността. За мен е обратното. Аз съм свикнал да се махам, да избягвам болката. „Дълбина-дълбина, не съм твой…“ И мога спокойно да гледам как нарисуваните гадини издевателстват над тялото ми.
Но и най-талантливият хакер, най-добрият програмист в дълбината не притежава тази способност…
— Извинявай, Саша — казва Подляра. — Хайде, сипвай каквото там още трябва…
Маниака се бави. После замислено съобщава:
— Последният етап, монтажът, е много прост. Ти трябва да глътнеш тези компоненти…
— Какви ги говориш! — крещи Подляра. — Никога! Аз изливам супата, ако в тенджерата е попаднал косъм!
— Това е заради автомазохизма! — ехидно изрича Маниака. Навежда се и плюе в дланта на Подляра.
В първия миг нищо не се случва и аз се опитвам да реша кое ще бъде по-лесно — да удържа Подляра или веднага да застрелям Маниака.
После от дланта на Подляра заструява дим.
— Така и предполагах, че няма да спестиш ефектите! — радостно казва Мага.
Димът се разсейва.
— Какво е това? — подозрително пита Подляра. В дланта му има мъничка кутия. Събираме се около него, опитвайки се да видим какво държи.
— „Warlock-9300“ — отговаря Шурка. — Най-накрая се получи така, както го бях замислил…
Кутийката е малка асансьорна кабина. Най-обикновена, кафява на цвят, с разтварящи се встрани врати, със скъсано въже отгоре. Само дето височината на асансьора е десет сантиметра.
— Най-удобната форма — обяснява Маниака. — „Деветхилядника“ също трябваше да работи така, но не се получи…
— Саша… драги Саша — с хриптене произнася Подляра. — А сигурен ли си, че не си объркал размера? А?
— Виж, за размера някак не помислих — самокритично съобщава Маниака, и аз разбирам, че на Подляра му предстои още един етап от санкции за шегичката. — Изглежда съм объркал някоя запетайка…
— Саша, повече няма да се бъзикам с тебе — тъжно и в същото време заплашително казва Подляра. — Заклевам се в Питър Нортън. Само кажи честно — получи ли се, или не?
— Остави асансьора на земята — сменя Маниака гнева с милост, — тогава ще видим.
Подляра с пъшкане се навежда и слага асансьора върху снега.
— От зъбите на дракона израснаха безмилостни воини, убиващи сеячите… — изведнъж се обажда Нике. — Добре, че не си дракон, Саша.
Асансьорът започва да се помпа. Неравномерно, издувайки напред ту едната, ту другата си страна. Внезапно придобилата нормални размери част почти закрива кабината. От снега се вдига пара.
— Отдръпнете се, по-живо! — сграбчвайки Пат, нарежда Чингиз. Съветът е напълно уместен, ние се разбягваме, гледайки как се увеличава асансьорът.
— Ще го намерят — поклаща глава Крейзи. Той се е озовал до мен и явно е настроен да се оплаква: — Леонид, ще намерят вируса. Ще започне сканиране на цялото пространство на „Лабиринта“.
— Ще спрат ли играта?
— Не знам. Не веднага, вероятно. Очевидно първо ще затворят входа…
Асансьорът вече се е издул до нормалните си размери. Единствената разлика от истинските асансьори е, че бутонът за повикване е направо върху вратата. Правилно, нали няма шахта…
— Транспортът чака — казва Маниака. Приближава се към кабинката, натиска копчето — вратите на тласъци се отдръпват встрани. Вътре е запалено осветлението.
— Ама ти все пак си объркал размерите — забелязва Подляра. — Асансьорът е мъничък. За четирима.
— Ограничения за товароподемността няма — усмихва се Маниака.
— А за габаритите?
Отговорът е очевиден. Ние стоим пред малката кабинка и сме осем човека.
— Ще се напъхаме — решава Маниака. — Никога ли не сте се возили в „Запорожец“ шестима?
— Пат, на раменете ми — командва Подляра, очевидно решил да не хаби време за безсмислени спорове. Тийнейджърът мълчаливо възсяда мощните му рамене и веднага възмутено извиква: