Какво беше това? Къде? Не знам, но не бих искал да се озова там…
— Търсим заобиколни пътища? — пита Подляра.
Интересно им е. Случващото се им е страшно интересно. Те разбират доста повече от мен. За мен всичко е само завладяващо кино, магическо приключение, а и част от обикновения живот, естествено. А те знаят какво се крие зад ярките картини.
Но затова пък аз мога да изляза от дълбината във всеки един момент…
В дупката отново има сива мъгла. Блясък на метал. Късче синьо небе. Студена, оловна вода. Езиците на пламък. Сива мъгла.
Програмата търси път…
Отново сива мъгла. И…
Изкрещявам и се отдръпвам така, че ако в асансьора имаше малко повече място, Нике щеше да падне от раменете ми.
През пробитата обвивка се вижда пропаст. Тънък процеп между скалите, и лявата скала е от син лед, а дясната — от аленочервен огън… Не успявам да видя нишката на моста, но знам, че е там…
— Льонка! — поглежда ме Маниака, без нищо да разбира. — Какво? Какво стана?
В дупката отново има сива мъгла. Кошмарът ми е изчезнал, изпарил се е безследно…
— Привидя ми се… — процеждам аз. Нямам сили да се впускам в обяснения.
Асансьорът се накланя встрани. Плъзга се, люлеейки се, сякаш е върху вълни.
— Пригответе се! — командва Шурка. Но ние и без това сме си готови. За всичко.
Кратък удар. Тишина. Само обвивката скърца.
— Избивайте вратите — сподавено произнася Маниака. Никой няма нужда да го уговарят. Чингиз, настанил се върху корема на Подляра, с неочаквана сила мушка цевта на автомата между вратите и наляга приклада.
През отвора се вижда светлолилаво небе.
Помагам на Нике да се измъкне. Това не е най-мъдрото решение, ние не знаем какво има там, отвън. Но мисълта идва със закъснение. Нике изскача от асансьора като дяволче от кутийка, обръща се рязко — и оръжието в ръката й изстрелва дълъг откос.
— На бой! — възбудено крещи Пат, опитвайки се да се измъкне след нея. Но след Нике изскачат Чингиз и Маниака и чак тогава той успява да излезе. После се изнизват Зуко и Подляра.
Ние с Крейзи напускаме асансьора последни.
От предишните пейзажи на дива природа няма и следа.
Асансьорът е захвърлен на върха на сграда с невероятна височина. На пориви връхлита леден вятър. А върху покрива има двайсетина праисторически влечуги.
Спасява ни неочакваността на появата ни. Това явно не са хора в облика на чудовища, а рожби на програмата. Но и те си имат определена скорост на реакцията. Суетят се около някакво оръжие, подобно на зенитна пушка с прозрачен предпазител върху цевта, насочват го надолу…
Сега им се налага да отблъскват атаката откъм тила си…
Ракетомета на Пат тежко мляска, разполагайки ракетите в цевта. Става прекалено бавно… Аз започвам да стрелям поединично, и първите заряди попиляват нападащите.
Оръжие, трябва ни тежко въоръжение…
Две от чудовищата си пробиват път плътно до нас. Нике допира пушката в корема си и започва да ги разстрелва вече не с откоси, а с някакви пакети от сини игли, подобни на картечи. Те веднага отхвърлят едното влечуго, второто го убива Крейзи с винтовката си с острието.
Гадините най-накрая се прегрупират. Двама започват да обръщат към нас страховитата си пушка, а останалите откриват огън с лъчеви оръжия.
И в този миг Пат изстрелва залпа си. Откатът е прекалено силен, издига го във въздуха и го запраща обратно в асансьорната кабина.
Затова пък полесражението остава наша собственост.
Късове месо и броня. Локви кръв. В краката ми се мотае откъсната от взрива лапа, дългите нокти дращят обувките ми, оставяйки по тях дълбоки драскотини.
— Пат! — Чингиз измъква хлапака от кабинката. Той обезумяло върти глава, но не пуска оръжието си. — Дай го.
— Какво, лошо ли стрелях? — възмущава се Пат.
— Добре — признава си Чингиз, но все пак взема ракетомета. — Силен си, страшно си силен. Обаче си лек.
— Ама че загазихме — намръщва се Маниака, притискайки длан към хълбока си. Изпод пръстите му капе кръв.
— Загазили? — поглежда го Крейзи. — Младежо, ние трябва да благодарим на Господ за толкова удачното място на появата ни. Това е стотното ниво! Дотук идват единици! И не с тези… детски пистолетчета! — Той поклаща чудовищната си винтовка. — Добре, че се озовахме встрани от основните вражески сили…
Покривът не е много голям по площ, колкото волейболна площадка е. Отстрани сградата сигурно изглежда като забита в небето игла. Без да се уговаряме, започваме да търсим път за надолу.
Път няма.
С хеликоптери ли е дошъл отборът на чудовищата?
Край на безрезултатните ни търсения слага слаб взрив. Нещастният ни асансьор е обгърнат от пламъци и след няколко секунди от него остава само шепа пепел.