— Програмата ти е готова — с насмешка отбелязва Крейзи. Не му е лесно. Все пак се опитва да играе едновременно за два отбора…
Маниака демонстративно поглежда часовника си:
— Пет и половина минути. За това време бих ви изтърбушил всички сървъри… ако исках.
Крейзи започва да се вбесява, но не се опитва да спори.
— Така че къде се озовахме? — пита Чингиз. — Сусанин! Спешно ни трябва някой, който да ни изведе оттук.
Дик, държейки винтовката за цевта и с нещо напомняйки в момента за Натаниъл Бампо, се приближава до ръба на покрива. Ние тръгваме след него.
По дяволите… колко е високо все пак.
Мразя височините. Дори нарисуваните.
Зданието се издига едва ли не на километър. Наоколо е пълно със същите или малко по-ниски. От високото улиците изглеждат тесни, но в действителност трябва да са по-широки от всеки булевард.
И духа вятър.
С едната си ръка Подляра държи Пат, а с другата се е вкопчил в колана на Маниака. Той не възразява против толкова трогателната грижа… набитият хакер има значително по-малки шансове да бъде издухан от покрива.
— Ето там е началото на нивото! — крещи Крейзи. — Там би трябвало да влезем по обичайния начин! После — преход през града, към императорския дворец… И схватка с Императора…
— Кой играе за Императора? — интересува се Маниака.
— Програма. Но не бързайте да се радвате, показателите й са такива, че няма да е лесно да се справим. Това е особена, самообучаваща се програма, тя анализира и запомня всичките успешни действия на противника, собствените успехи и провали. Струваше ни адски много пари… значително по-лесно е да се справиш с истински, жив геймър, отколкото с нея. Може да се каже, че ще ви се наложи да се сблъскате с всички, които са преминавали „Лабиринта“ преди вас…
— Първо трябва да се спуснем. — Нике прекъсва Крейзи Тосър. — Хайде да решаваме проблемите по реда на постъпването им, о’кей?
В режим на хвърляне ракетометът почти не дава откат. Блестящите цилиндри излитат от цевта и падат по наклонена траектория.
За да се пробие дупка в покрива отиват три заряда. Поглеждам индикатора — останали са още пет. Не е кой знае колко.
Приближаваме се към дупката и спираме в недоумение.
Отвътре зданието е куха кутия. Само тук-таме по стените има лампи. А цялото вътрешно пространство е запълнено с решетъчна арматура.
— Какво е това? — пита с насмешка Маниака. Крейзи поради някаква причина се смущава:
— Ами… невъзможно е да се създадат всичките елементи на толкова голяма игрова площ… никой не е предвидил появата тук на толкова неочакван десант…
— Мулаж — продължава да издевателства Маниака. — Ех, спомних си как преминавахме през стените в „Дум“…
— А ако зданието беше празно отвътре, или обратното — изцяло от бетон? — отстоява честта на създателите на „Лабиринта“ Крейзи. — Тогава нямаше да ти е до смях!
— На нас нямаше да ни е до смях — поправя го Подляра, тежко отпускайки ръка върху рамото му. — Забрави ли, че сме от един отбор?
— Още много пъти ще ми го напомнят — отблъсква ръката му Крейзи. — Е, какво? Спускаме ли се?
Под нас има многокилометрова бездна. Лягам на края на процепа, протягам ръка към прегънатата арматура. Като че ли се държи здраво…
— Да тръгваме — обажда се Нике. Спуска краката си надолу, преценява разстоянието и с ловко движение скача върху решетката. Това се вика гимнастика!
Дълбина-дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…
Това не е честно. Чисто и просто не е честно спрямо останалите. Но аз няма да издържа това спускане, ако илюзията се запази.
Главата ми се обажда с лека стягаща болка.
Нищо.
Затова пък сега пред мен беше само картинка. Спускаща се надолу шахта, запълнена с толкова удобни напречни греди. Скочих надолу, вкопчих се в арматурата.
Фасулска работа.
— Така… кой се бои от височината? — дочух от слушалките гласа на Крейзи.
— Аз — честно си призна Пат.
— Тогава се мятай върху гърба ми. И е добре да го завържете по-здраво.
— Сигурен ли си?
Естествено, това е Чингиз.
— Аз съм дайвър. Моля за извинение, но ще изляза от виртуалността за това спускане. Така че ми е все едно с кого ще се спускам…
Със закъснение разбрах, че думите му са напълно логични. Повдигнах глава — картинката в шлема се смени. Погледнах нарисуваните лица на приятелите си, току-що били толкова реални и живи…
— Хайде и аз да понося някой…
— Ще извиняваш, ама съм свикнал да страдам поради собствената си глупост — измърмори Подляра и внимателно се прехвърли върху арматурата.