Маккай хвърли поглед към кръга от щурмоваци. Те се приближаваха все по-близо и по-близо до пространствената врата. Мислено благодари на Боговете, че Чео бе направил отвора толкова широк.
— Звезди, а? — попита Чео.
— Този Кейлбан тук вече е идентифициран. Това е Изгора от Плеядите.
— Но… S-ефекта… S-окото…
— Звездни очи, или окото на звездата — каза Маккай. — Поне аз го разбирам така. Може и да съм прав само отчасти, но Изгора призна, че тя и себеподобните й са заподозряли тази истина още при първите си опити за контакт с нас.
Чео бавно поклати глава.
— Ами пространствените врати?
— Задвижвани са със звездна енергия — каза Маккай. — Още отначало знаехме, че са необходими количествата енергии преработвани от една звезда, за да може да се направи такъв пробив в пространството. Таприсиотите също ни подсказаха малко с техните приказки за подготвителна среда и пресичане свръзките на Кейлбан…
— Говориш глупости — изръмжа Чео.
— Несъмнено — съгласи се Маккай. — Но точно тия глупости движат обективната реалност в нашата вселена.
— Мислиш, че можеш да ме забаламосаш, докато твоите щурмоваци се приготвят да ме атакуват — каза Чео. — Сега ще ти покажа една друга реалност от твоята вселена! — Натисна един бутон върху контролното табло на пространствената врата.
— Изгора! — извика Маккай.
Отворът на вратата започна да се движи към него.
— Аз отговарям на Маккай — каза Кейлбанът.
— Спри Чео — извика Маккай. — Изолирай го.
— Чео сам се изолира — каза Кейлбанът. — Чео разрушава свръзките.
Пространствената врата продължи да се приближава към Маккай, но той видя, че Чео има някакъв проблем с контролното табло. Маккай се дръпна встрани и отворът мина през мястото, на което бе стоял.
— Спри го! — извика Маккай.
— Чео сам се спира — отвърна Кейлбанът. Маккай определено усети чувство на състрадание в думите й.
Вихровият цилиндър се завъртя около оста си и отново се насочи към агента. Този път се движеше по-бързо.
Маккай се хвърли встрани, поваляйки щурмоваците на пътя си. Проклети глупаци! Защо не се опитваха да минат през вратата? Страхуваха се от посичане? Присви се и стегна мускулите си, готов да плонжира през отвора при следващото минаване на цилиндъра. Сега вече самият Чео бе обхванат от страх. Не би очаквал атака от някой, който се страхува от него. Маккай преглътна с мъка. Знаеше какво го чака. Сгъстената желирана среда във вихровия цилиндър оказваше голямо съпротивление. Забавянето щеше да даде достатъчно време на Чео да реагира. В най-добрия случай Маккай щеше да изгуби и двата си крака. Все пак щеше да премине през вратата и то с лъчемет в ръка. Чео щеше да умре веднага. С малко повече късмет можеше да открие и Абнет и да убие и нея.
Пространствената врата отново се насочи към него.
Той се хвърли напред и се сблъска с един щурмовак, който бе избрал точно същия момент, за да атакува. Проснаха се по очи на пода и вихровия цилиндър се плъзна над главите им.
Маккай видя злорадата усмивка на Чео и дланите му, които трескаво дърпаха ръчките на контролното табло. Една от ръчките се строши. Чу се далечно прещракване и вратата престана да съществува.
Някой изкрещя.
Маккай с учудване установи, че все още се намира проснат по корем на пода в хидробола. За момент остана така, в съзнанието му повторно се появи последното което бе видял от Чео. Видяното бе доста ужасяващо. Тялото на Пан Спечито като че ли бе станало прозрачно и през него се виждаше някаква подобна на пара субстанция с цвета на виолетовото сияние в хидробола.
— Разпадането прекъсва договорът — каза Кейлбанът.
Маккай бавно се изправи на крака.
— Какво означава това, Изгора?
— Съобщавам факт, който има значение на истинност само за Чео и придружители — каза Кейлбанът. — Моя личност не може да дава значение на Маккай за субстанция на друг.
Маккай кимна.
— Светът на Абнет бе нейно собствено творение — промърмори той. — Плод на собствената й фантазия.
— Обясни фантазия — каза Кейлбанът.
Чео изпита момента на смъртта на Абнет като плавно разпадане на материята наоколо и разлагане на собствената му плът. Стените, подът, контролното табло, таванът, светът — всичко се разтвори в небитието. Цялото му същество бе погълнато за една единствена безплодна секунда. За един кратък миг той се намери заедно със сенките на Паленкито и други по-далечни островчета от движение в една плоскост на съществуването, която никой от мистиците от неговия вид не бе съзерцавал. И все пак, това бе място, което някой древен Хинду или Будист биха разпознали. Мястото наречено Майа, илюзия, безформена празнота, която не съдържа нищо.