— Виж кво — каза Галдър, — повтори само за онова, ако обичаш? Дискът ще бъде какво?
— РАЗРУШЕН — повтори Смърт. — МОГА ЛИ СЕГА ДА СИ ВЪРВЯ? ЗАБРАВИЛ СЪМ СИ ПИТИЕТО.
— Един момент — избърза Галдър. — В името на ЧЕЛИЛИКИ и ОРИЗОН и тъй нататък, какво ще рече това „разрушен“?
— ТОВА Е ЕДНО ДРЕВНО ПРОРОЧЕСТВО, НАПИСАНО НА ВЪТРЕШНИТЕ СТЕНИ НА ВЕЛИКАТА ПИРАМИДА НА ТСОРТ. ДУМАТА „РАЗРУШЕН“ СЕ РАЗБИРА ОТ САМО СЕБЕ СИ СПОРЕД МЕН.
— И това е всичко, което можеш да ни кажеш?
— ДА.
— Но Свинебъдни вечер е само след два месеца!
— ДА.
— Можеш поне да ни кажеш къде е Ринсуинд сега.
Смърт вдигна рамене — жест, за който телосложението му беше особено подходящо.
— В ГОРАТА НА СКЪНД ОТКЪМ РЪБА СПРЯМО ПЛАНИНИТЕ РАМТОП.
— Какво прави там?
— САМОСЪЖАЛЯВА СЕ.
— Аха.
— СЕГА МОГА ЛИ ДА ТРЪГВАМ?
Галдър кимна разсеяно. Беше се замислил печално за ритуала на прогонването, който започваше с думите: „Върви си, гнусна сянко“ и съдържаше някои доста внушителни пасажи, които се бе упражнявал да казва, но някак си сега не можа да събере никакъв ентусиазъм.
— А, да — каза. — Благодаря ти, да. — И веднага, тъй като все пак си е по-добре да не си създава човек врагове, дори сред създанията на нощта, добави любезно: — Надявам се, че купонът ще е приятен.
Смърт не отвърна. Той гледаше Сполд, тъй както куче гледа кокал, само дето в този случай нещата горе-долу изглеждаха наопаки.
— Казах, че се надявам купонът да е приятен — повтори високо Галдър.
— В МОМЕНТА Е ПРИЯТЕН — монотонно каза Смърт. — МИСЛЯ, ЧЕ МОЖЕ БИ ЩЕ СЕ РАЗВАЛИ МНОГО БЪРЗО В ПОЛУНОЩ.
— Защо?
— ЗАЩОТО ТОГАВА ВСИЧКИ МИСЛЯТ, ЧЕ ЩЕ СИ СВАЛЯМ МАСКАТА.
Той изчезна, оставяйки след себе си само една коктейлна бъркалка и къс хартия гирлянд.
Имаше един незабелязан наблюдател на всичко това. Разбира се, съвсем против правилата, но Траймън знаеше всичко за правилата и винаги беше смятал, че те са за да се създават, а не да се изпълняват. Дълго преди осемте мага да започнат сериозно да спорят за това какво точно е имало предвид привидението, той вече се намираше долу в главните етажи на Университетската библиотека.
Мястото вдъхваше страх. Много от книгите бяха магически, а това, което никога не трябва да се забравя за магическите трактати е, че те са смъртоносни в ръцете на всеки обичащ реда библиотекар, защото той без друго ще ги набута всичките на един рафт. Това никак не е добра идея при книги, от които обикновено изтича магия, тъй като повече от една-две заедно образуват критическа Черна Маса. Отгоре на всичко, много от по-незначителните заклинания са твърде придирчиви по отношение на компанията си и нерядко изразяват недоволството си, като злобно запращат книгите си насам-натам из стаята. И разбира се, винаги съществува и почти неусетното присъствие на Съществата от Занданните Измерения, които се тълпят около магическата пробойна и непрестанно сондират стените на действителността.
Работата на магическия библиотекар, който трябва да прекарва работното си време в тази опасно заредена атмосфера, носи големи рискове.
Главният библиотекар, който седеше върху бюрото си и тихичко белеше портокал, много добре съзнаваше това. Той вдигна очи при влизането на Траймън.
— Трябва ми всичко, каквото имаме за Пирамидата на Тсорт — рече Траймън. Беше се подготвил — извади банан от джоба си.
Библиотекарят скръбно го погледна и тупна тежко на пода. Траймън усети как мека ръка се пъха нежно в неговата и библиотекарят го поведе, като се поклащаше тежко насам-натам между полиците с книги. Сякаш държеше малка кожена ръкавица.
Около тях книгите пращяха и искряха, когато случайно разреждаща се ненасочена магия просветваше отправяйки се към грижливо прикрепените към полиците заземители. Усещаше се някаква тенекиена синя миризма и на самия предел на слуха — ужасното цвъркане на занданните същества.
Както много други части от Невидимия Университет, библиотеката заемаше много повече място, отколкото предполагаха външните й измерения, тъй като магията изкривява пространството по странен начин и може би беше единствената библиотека във вселената с рафтове в стил Мьобиус. Но неписаният каталог на библиотекаря работеше съвършено. Той спря до извисяващ се куп плесенясали книги и се хвърли нагоре в мрака. Чу се шумолене на хартия и към Траймън се понесе облак прах. След малко библиотекарят се върна с тънко томче в ръце.
— Ууук — каза той.
Траймън я пое внимателно.
Корицата бе издраскана и подгъната, позлатата на заглавните букви отдавна се беше изличила, но макар и трудно, той успя да разчете думите на стар магически диалект от Долината Тсорт: