— Е, значи — рече Галдър весело, окачайки престилката си и облягайки се назад в креслото, с облегалки за ръцете във форма на лъвски лапи и с крака като тези на патица, — ти ми изпрати оная пометка.
Траймън сви рамене.
— Паметка. Само изтъкнах, повелителю, че всички други Ордени са изпратили агенти в Гората Скънд за да хванат магията, докато Вие не предприемате нищо. Не се съмнявам, че своевременно ще разкриете причините за това.
— Твоята вяра ме прави за срам — рече Галдър.
— Магьосникът, който залови магията, ще донесе голяма чест на себе си и на ордена си — рече Траймън. — Другите използуват ботуши и всякакви други магии за пренасяне. Вие какво предлагате да използуваме, господарю?
— Нима забелязах мъничко сарказъм в речта Ви?
— Нищо подобно, господарю.
— Дори ей тоничко ли нямаше?
— И ей тоничко нямаше, господарю.
— Добре. Защото аз предлагам да не ходим.
Галдър посегна надолу и вдигна древна книга. Проломоти някаква команда и тя се отвори със скърцане; отметка за книги, подозрително прилична на език, мигновено се скри в подвързията.
Той порови до възглавницата си и измъкна кожена торбичка с тютюн и лула голяма колкото пещ. С цялата сръчност на самоунищожаващ се никотиноман, той стри между ръцете си топчица тютюн и я натъпка в лулата. Щракна с пръсти и припламна огън. Всмука дълбоко, въздъхна с облекчение…
…вдигна очи.
— Още ли си тук, Траймън?
— Вие ме повикахте, господарю — рече Траймън безизразно.
Поне това каза гласът му. Дълбоко в зелените му очи едва забележими пламъчета говореха, че води списък на всяка обида, всеки проблясък на превъзходство, всеки мек укор, всеки многозначителен поглед и за всеки един от тях живият мозък на Галдър щеше да прекара по година в киселина.
— О, да, наистина, така е. Прости скудоумието на един старец — рече Галдър приветливо. Той повдигна книгата, която четеше.
— Не съм привърженик на цялото това търчене насам-натам — каза. — Много е драматично да се хайтосва с вълшебни килимчета и други такива, но според мен това не е истинска магия. Вземи например бързоходните седемлевгови ботуши. Ако хората бяха предназначени да изминават двадесет и една миля на крачка, сигурен съм, че Господ щеше да ни даде по-дълги крака… Докъде бях стигнал?
— Не съм сигурен — студено процеди Траймън.
— Ах, да. Странно, че не можахме да открием нищо за Пирамидата на Тсорт в Библиотеката, човек би си помислил, че трябва да имаме нещо, нали?
— Библиотекарят, разбира се, ще бъде наказан.
Галдър го изгледа косо.
— Нищо драстично — каза, — може би ще му спрем бананите.
Гледаха се един друг известно време. Галдър пръв наруши мълчанието — да гледа Траймън право в очите винаги го бе смущавало. Получаваше се същия обезпокоителен ефект, както ако погледнеш в огледалото и не видиш никого.
— Както и да е — каза. — Странно, но намерих помощ другаде. Всъщност сред собствените си скромни книжни лавици. Дневникът на Скрелт Тепикошница, основателят на нашия орден. Ти, млади човече, така нетърпелив по-скоро да тръгнеш, знаеш ли какво става, когато умре магьосник?
— Магиите, които е запаметил, се казват сами — рече Траймън. — Едно от първите неща, които научаваме.
— Фактически това не важи за първоначалните Осем Велики Магии. Посредством подобно проучване, Скрелт открил, че всяка Велика Магия просто намира убежище в първия отворен и готов да я приеме мозък. Избутай, ако обичаш, онова голямо огледало насам.
Галдър стана и повлече крака към пещта, която вече беше изстинала. Въпреки това жичката магия още се гънеше, едновременно присъстваща и неприсъстваща, като процеп, изрязан в друга вселена, пълна с гореща синя светлина. Той я вдигна леко, взе голям лък от стената, изрече някаква команда и със задоволство видя как магията обхвана краищата на лъка и ги стегна докато дървото изпука. После избра една стрела.
Траймън беше довлякъл в средата на стаята голямо тежко огледало. Когато аз стана глава на ордена, каза си той, в никакъв случай няма да си тътря краката в домашни чехли. Траймън, както вече споменахме, смяташе, че свежата кръв може да направи чудеса, стига само да се отстрани мъртвата гнилоч, но за момента истински го интересуваше да види какво ще направи по-нататък старият глупак. Щеше сигурно да извлече някакво удоволствие, ако знаеше че и Галдър, и Скрелт бяха на съвсем погрешен път.
Галдър извърши няколко движения пред огледалото и то се замъгли, след което се избистри, за да покаже въздушен изглед от Гората на Скънд. Вторачи се в него, като в същото време държеше лъка със стрелата насочени неопределено някъде към тавана. Изломоти нещо като „допусни скорост на вятъра, да речем, три възела“ и „нагласи температурата“, след което с доста разочароващо движение, пусна стрелата.