— За какво? — осведоми се предпазливо.
— Ами, тя просто ухае на носталгия.
— Аха.
— Какво е носталгия? — попита Суайърз, като плахо смръкна с израз на лицето, който говореше, че не го е направил той, каквото и да е то.
— Мисля, че е вид жаба — обясни Ринсуинд. — Както и да е, не можеш да я купиш, защото няма от кого да я купиш…
— Мисля, че бих могъл да уредя това, от страна на горския съвет, разбира се — прекъсна го Суайърз, като се опита да избегне кръвнишкия поглед на Ринсуинд.
— …а и няма как да я вземеш със себе си, искам да кажа, едва ли ще се събере в Багажа, нали? — Ринсуинд посочи Багажа, който лежеше пред камината и успяваше по някакъв невероятен начин да изглежда като доволен, но готов за скок тигър, после погледна обратно към Двуцветко. Посърна.
— Ще се събере ли? — повтори.
Още не беше успял да се примири с факта, че вътрешността на Багажа изглежда не обитаваше съвсем същия свят като външната му част. Разбира се, това бе само странично следствие от цялата му чудата същност, но се объркваше като гледаше как Двуцветко го тъпче с мръсни ризи и стари чорапи, после отваря пак капака и намира купчина свежо пране, леко ухаещо на лавандула. Двуцветко също така купуваше много необичайни местни сувенири или, както би казал Ринсуинд, боклуци, и дори седемфутов церемониален прът за гъделичкане на прасета като че ли се събра вътре с лекота, без да се подава отникъде.
— Не знам — каза Двуцветко. — Ти си магьосник, ти ги знаеш тези неща.
— Ами да, разбира се, но багажната магия е изкуство от висока класа — обясни Ринсуинд. — Както и да е, сигурен съм, че гномите няма да искат да я продадат, тя, тя е, тя е… — той се мъчеше да си спомни малкото, което знаеше от побъркания речник на Двуцветко, — тя е туристическа атракция.
— Какво е това? — попита Суайърз, заинтригуван.
— Това значи, че много хора като него ще идват да я посетят — обясни му Ринсуинд.
— Защо?
— Защото — Ринсуинд търсеше думи, — е чудата. Ъ, ъ, ъ от едно време. Фолклоризъм. Ъ, ъ, ъ — очарователен образец на отмряло фолклорно изкуство, пропита с традициите на отдавна отминала епоха.
— Така ли? — възкликна Суайърз и погледна къщичката с удивление.
— Да.
— Всичко това?
— Амчи да.
— Ще ви помогна да си съберете багажа.
И така, нощта напредва под покривалото от надвиснали облаци, което забулва по-голямата част от Диска — но това е случайно, тъй като, когато се проясни и астролозите успеят добре да огледат небето, ще се ядосат и разстроят.
А в различни краища на гората групички магьосници се объркват и ходят в кръг, и се крият един от друг, и се разстройват, понеже като се блъснат в някое дърво, то им се извинява. Но макар и несигурно, много от тях се приближават все повече до къщурката…
Което е добър момент да се върнем в безвкусно струпаната сграда на Невидимия Университет и по-специално, в покоите на Грейхалд Сполд, по това време най-старият магьосник на Диска и решен да остане такъв.
Той току-що бе изпитал нещо крайно изненадващо и тревожно.
През последните няколко часа се беше отдал на трескава дейност. Може да е глух и трудничко да чува, но възрастните магьосници имат много добре трениран инстинкт за самосъхранение и знаят, че когато висока фигура в черна мантия и със земеделско сечиво, последна дума на модата, те загледа дълбокомислено, време е да се действува и то бързо. Прислужниците са освободени. Вратите са залепени с паста от счукани на прах мухи еднодневки, на прозорците са начертани защитни октограми. Редки етерични масла със силна миризма са излени по пода в сложни фигури, чиято форма дразни окото и свидетелства, че ги е помислил някой пиян или от друго измерение, или пък може би и двете; в самия център на стаята се намира осмокракия октограм на Възпирането, заобиколен от червени и зелени свещи. А в центъра му се намира кутия, направена от дървото на къдравия папратовиден бор, който достига дълбока старост, подплатена с червена коприна и още защитни амулети. Тъй като Грейхълд Сполд знае, че Смърт го търси, той е прекарал много години в конструирането на недостъпно скривалище.
Той тъкмо е нагласил сложния механизъм на ключалката и е спуснал капачето, отпуснал се е назад със съзнанието, че ето го най-после съвършеното защитно съоръжение срещу най-големия от всичките му врагове, макар че все още не е взел предвид важната роля, която безспорно играят отдушниците в едно такова начинание.
И точно до него, съвсем близо до ухото му, един глас току-що е изрекъл:
— ТЪМНИЧКО Е ТУК ВЪТРЕ, НАЛИ?
Заваля сняг. Небетшекерените прозорчета на къщурката се открояваха ярки и весели на фона на тъмнината.