Нищо не смущаваше сияйната картина, която… Нещо малко и далечно проби облачния слой влачейки парцали пара. В стратосферното спокойствие остро и ясно прозвуча шумна караница.
— Нали каза, че можеш да управляваш такова нещо?
— Не, не съм; казах само, че ти не можеш!
— Но аз никога преди не съм летял на такова!
— Какво съвпадение!
— Както и да е, ти каза — погледни небето!
— Не, не съм!
— Какво става със звездите?
И случи се така, че Ринсуинд и Двуцветко станаха първите хора от Диска, които видяха какво крие бъдещето.
На хиляда мили зад тях Централната планина Кори Селести пронизваше небето и хвърляше сянка като бляскаво острие връз пенестите облаци, тъй че Боговете би трябвало също да забележат но Боговете обикновено не гледат към небето, а и бяха заети със съдебни дела срещу Ледените Великани, които бяха отказали да си намалят радиото. Към Ръба, по посока на движението на Великия АТуин, звездите бяха изметени от небето.
В този кръг от чернота имаше само една звезда, червена й зловеща, звезда като блясъка в очната ябълка на побеснял пор. И Дискът се носеше право към нея.
Ринсуинд знаеше точно какво да се прави при тези обстоятелства. Изпищя и насочи метлата право надолу.
Галдър Уедъруакс застана в центъра на октограмата и вдигна ръце.
— Уршало, дилептор Кхула, подчини ми се!
Над главата му се образува малко облаче мъгла. Погледна косо към Траймън, който се цупеше на границата на магическия кръг.
— Следващата част е доста внушителна — каза. — Гледай.
— Кот-шам! Кот-шам! Към мен, о, духове на малки усамотени скали и разтревожени мишлета дълги не по-малко от три инча!
— Какво! — удиви се Траймън.
— За тази част бяха необходими доста изследвания — съгласи се Галдър, — особено за мишките. Както и да е, докъде бях стигнал? А, да…
Отново вдигна ръце. Траймън го наблюдаваше като разсеяно ближеше устни. Старият глупак наистина се съсредоточаваше, насочвайки мозъка си изцяло към Заклинанието, и почти не обръщаше внимание на Траймън.
Думи на могъщество се търкаляха из стаята, отскачаха от стените и бързаха да се скрият зад рафтове и буркани. Траймън се двоумеше. За момент Галдър затвори очи. Докато устните му изричаха последната дума, лицето му беше застинало в маска на екстаз.
Траймън се напрегна, пръстите му отново се свиха около ножа. И Галдър отвори едно око, кимна му и изпрати косо заряд магия, който подхвана младежа и го запокити възнак върху стената. Галдър смигна и вдигна отново ръце. — Към мен, о духове на…
Чу се гръмотевица, имплозия на светлина и настъпи момент на пълна физическа несигурност, по време на който даже стените сякаш се вглъбиха в себе си. Траймън чу рязко поемане на дъх и след това глух шум от падане на нещо тежко. Внезапно в стаята стана тихо. След няколко минути Траймън изпълзя иззад един стол и се изтупа от праха. Засвирука си някаква мелодийка и се отправи към вратата с прекомерно внимание, гледайки в тавана, сякаш никога преди не бе го виждал. Движеше се така като че ли се опитваше да бие световния рекорд по скорост на безгрижното пошляйване.
Багажът приклекна в центъра на Кръга и отвори капака си.
Траймън спря. Извърна се много, много внимателно, ужасявайки се от това, което би могъл да види.
Багажът изглежда съдържаше чисто пране, леко ухаещо на лавандула. Незнайно защо, това бе едно от най-ужасните неща, които магьосникът беше виждал.
— Ъ, ъ, ъ — каза. — Вие ъ, ъ, ъ да сте виждали случайно един друг магьосник тъдява?
Багажът съумя да започне да изглежда още по-застрашителен.
— Е — каза Траймън. — Е, нищо. Няма значение.
Дръпна разсеяно шева на мантията си и прояви краткотраен интерес към начина, по който беше зашит. Когато вдигна поглед, ужасяващият сандък беше още там.
— Довиждане — рече и побягна.
Успя да се измъкне през вратата точно навреме.
— Ринсуинд?
Ринсуинд отвори очи. Не че това много му помогна. Просто вместо да не вижда нищо освен чернота, започна да не вижда нищо освен белота, което за негова изненада беше по-лошо.
— Добре ли си?
— Не.
— Аха.
Ринсуинд се повдигна. Като че ли се намираше върху скала, покрита тук-таме със сняг, но не отговаряща на всички условия за скала. Не би трябвало да се движи, например. Около него се вихреше сняг. Двуцветко беше на няколко фута от него и лицето му изразяваше неподправена тревога.
Ринсуинд изпъшка. Костите му бяха крайно недоволни от отношението към тях напоследък и се редяха на опашка, за да се оплачат.
— И какво сега? — запита.