Астрологът се ухили като човек, който след като е танцувал степ върху движещи се пясъци, най после усеща досега на твърда скала под нозете си.
— Ще ми трябва точното място и време на раждането му — рече.
— Лесна работа. Преписах ги от Университетските архиви, преди да дойда.
Астрологът погледна бележките и сбърчи чело. Пресече стаята и издърпа широко чекмедже, пълно с карти. Отново прочете бележките. Взе сложен пергел и няколко пъти го разтвори над картата. Взе малък месингов астролаб и внимателно го прегъна. Свирукаше си през зъби. Взе парче тебешир и надраска няколко числа на една черна дъска.
Междувременно Траймън втренчено гледаше новата звезда. Мислеше си: „Легендата в Пирамидата на Тсорт гласи, че този, който каже Осемте Магии заедно, когато Дискът е в опасност, ще получи всичко, което истински желае. А това ще стане толкова скоро!“
Мислеше още: „Спомням си Ринсуинд, не беше ли онова дръгливо хлапе, което винаги показваше най-слаб резултат на упражненията. И един магически кокал няма в тялото му. Само да ми падне и ще видим дали не можем да кажем всичките осем…“
Астрологът възкликна „Божичко!“ под носа си. Траймън се завъртя.
— Е?
— Удивителен хороскоп — задъхано рече астрологът. Сбърчи чело. — Всъщност малко странен. — добави.
— Колко странен?
— Роден е под Малката Скучна Група Слаби Звезди, която, както знаете, се намира между Летящия Лос и Възлестата Нишка. Твърди се, че даже древните не са могли да измислят какво интересно да кажат за знака, което…
— Да, да, хайде карай нататък — раздразнено викна Траймън.
— Това е знакът, по традиция асоцииран с майстори на шахматни дъски, продавачи на лук, производители на малки гипсови изображения от второстепенно религиозно значение и хора, алергични към олово. Изобщо не е знак на магьосници. И по време на раждането му, сянката на Кори Селести…
— Не искам да знам всички технически подробности — изръмжа Траймън. — Само ми прочети хороскопа му.
Астрологът, който доста добре се забавляваше, въздъхна и направи някои допълнителни изчисления.
— Много добре — каза. — Гласи следното: „Днес е добър ден за нови запознанства. Добро дело може да има непредвидени последствия. Не ядосвайте друиди. Скоро ви очаква много странно пътешествие. Щастливата ви храна са малки краставички. Хора, които насочват ножовете си към Вас, може би не Ви мислят доброто. П.С. Съвсем сериозно ви казваме това за друидите.“
— Друиди? — каза Траймън. — Чудя се…
— Добре ли си? — попита Двуцветко. Ринсуинд отвори очи.
Магьосникът бързо се привдигна и хвана Двуцветко за ризата.
— Искам да се махна оттук! — каза настойчиво. — Веднага!
— Но тук сега ще се проведе древна и традиционна церемония!
— Хич не ме интересува колко древна! Искам да усещам честен калдъръм под нозете си, искам старата позната миризма на помийни ями, искам да отида там, където има много хора, и огнища, и покриви, и стени и други такива дружелюбни неща. Искам да си отида у дома!
Откри, че внезапно и отчаяно копнее за смрадливите задимени улици на Анкх-Морпорк, който беше най-хубав през пролетта, когато лепкавият блясък на мътните води на реката Анкх придобиваше особена иридесценция, а стрехите бяха пълни с птичи песни, или най-малкото с птици, които кашляха ритмично. Сълзи изскочиха на очите му при спомена за изкусната игра на светлината по храма на Малките Богове, известна местна забележителност, и буца заседна на гърлото му при мисълта за сергията с пържена риба на пресечката на Улица Мидън и Улицата на Лукавите Занаятчии. Сети се за малките руски краставички, които се продаваха там, огромни зелени неща, спотайващи се на дъно то на буркана си като удавени китове. Те зовяха Ринсуинд през хиляди мили разстояние, обещавайки му да го запознаят с яйчената туршия в съседния буркан.
Спомни си за уютните плевници и топлите решетки на първокласните конюшни, където нощуваше. Глупак, какъвто си бе понякога, се беше подиграл с този начин на живот. Сега това му изглеждаше невероятно, но тогава го намираше за скучен.
Сега му беше дошло до гуша. Отиваше си у дома. Туршийо от краставички, чувам твоя зов…
Той избута Двуцветко настрани, загърна се в окъсаната си мантия с огромно достойнство, обърна лице към онази част от хоризонта, където смяташе, че се намира родният му град и с напрегната решителност и значителна разсеяност се хвърли направо от върха на тридесетфутов трилитон.
След около десет минути, когато разтревоженият и доста разкаян Двуцветко го изрови от огромната снежна пряспа при основата на камъните, изразът на лицето му не се беше променил. Двуцветко се вгледа в него.