— Квалификациите си? — недоумяваше Двуцветко, печелейки купата „Ринсуинд“ за най-бавно загряващия човек в цялата мултивселена. Момичето присви очи.
— Можех сега да съм там горе с Богинята на Луната и да пия медовина от сребърна купа — каза заядливо. — Осем години стоене в къщи в събота вечер отидоха на вятъра!
Тя погледна Ринсуинд и се намръщи. В следващия миг той усети нещо. Може би едва чути стъпки зад гърба си, може би — движение, отразено в очите й — но той се наведе.
Нещо изсвистя във въздуха, където само преди секунди бе вратът му и отскочи от плешивото теме на Двуцветко. Ринсуинд се изви и видя архидруида да приготвя сърпа си за следващия удар и в отсъствието на друга надежда да го избегне, отчаяно ритна с крак. Улучи друида право в капачката на коляното. Човекът изпищя и изпусна оръжието си, в този момент се чу слабичък и зловещ тъп звук и той залитна напред. Зад него малкото човече с дългата брада издърпа меча си от тялото, избърса го в шепа сняг и каза:
— Шъшипа ме това лумбаго. Можете да ношите шъкровището.
— Съкровище? — безсилно запита Ринсуинд.
— Всички ония тежки огърлиши и туй онуй. Всишки жлатни яки. Тъпкани ша ш такива. Такива ша ши те божите служители — каза важно човечето. — Вше това — огърлиши, огърлиши, огърлиши. Коя е тажи, момишето де.
— Не ни оставя да я спасим — оплака се Ринсуинд.
Момичето предизвикателно изгледа стареца през размазания си грим.
— По дяволите — рече и с едно движение я вдигна, залитна малко, изпищя от артритна болка и се повали.
След малко каза, както си беше в легнало положение:
— Не штой така, кушко глупава, ами ми помогни да штана.
За огромна почуда на Ринсуинд и почти сигурно и на нея самата, тя му помогна.
Междувременно Ринсуинд се опитваше да свести Двуцветко. На темето му имаше ожулено, което не изглеждаше много дълбоко, но дребният човечец беше в безсъзнание и върху лицето му се беше запечатала слаба разтревожена усмивка. Дишането му беше повърхностно и странно.
Освен това му се струваше лек. Не просто с тегло под нормата, а безтегловен. Със същия успех, магьосникът би могъл да държи сянка.
Ринсуинд си спомни, че беше чувал друидите да използуват странни и ужасни отрови. Разбира се, често бе чувал, обикновено от същите хора, че мошениците имат близко поставени очи, гръм никога не удря два пъти на едно и също място и че ако боговете бяха искали човека да лети, щяха да му дадат самолетен билет. Но нещо в лекотата на Двуцветко уплаши Ринсуинд. Ужасно го уплаши.
Той погледна към момичето. Тя беше преметнала през рамо стареца и отправи към Ринсуинд извинителна полуусмивка. Някъде от нивото на кръста й един глас каза:
— Всишко ли вже? Да ше махаме оттук преди да ша ше върнали.
Ринсуинд прибра Двуцветко под мишница и забърза след тях. Изглежда нямаше какво друго да се направи.
Старецът беше привързал големия си бял кон за едно изсъхнало дърво в снежна долчинка на известно разстояние от кръговете. Конят беше добре гледан, с лъскав косъм и общото впечатление за ненадминат боен кон съвсем малко се разваляше от пръстена за хемороиди, прикачен към седлото.
— Добре, пушни ме на жемята. В шантата на шедлото има шише ш мехлемше, ако не въжражаваш…
Ринсуинд подпря Двуцветко на едно дърво колкото се може по-удобно и на лунна светлина а очевидно и на слабата червена светлина на зловещата нова звезда — за първи път можа хубав да огледа спасителя си.
Човекът имаше само едно око; другото бе покрито с черно парче плат. Слабото му тяло бе изпъстрено с белези и, в момента трепереше сграбчено от силен пристъп на тендовагинит. Зъбите му явно бяха решили да го напуснат много отдавна.
— Как се казваш? — попита.
— Бетан — отвърна момичето, като втриваше шепа зловонен зелен мехлем в гърба на стареца.
Тя имаше вид на девица, която, ако я помолят да изреди събитията, най-вероятно да възникнат, след като герой на бял кон я спаси от девственическа жертвена церемония, сигурно не би споменала масажиране, но която, след като очевидно тъкмо масажирането се оказа в края на краищата сполетялата я съдба, беше твърдо решена да се представи добре.
— Имах предвид него — обясни Ринсуинд. Погледна го. Едно пълно със звезден блясък око.
— Кажвам ше Коен, момшето ми.
Ръцете на Бетан престанаха да се движат.
— Коен? — възкликна. — Коен Варварина?
— Шъвшем шъщия.
— Я чакай, чакай — намеси се Ринсуинд. — Коен е мъж канара с врат като на бик, мускулите на гърдите му са колкото футболни топки. Искам да кажа, той е най-великият воин върху Диска, жива легенда. Спомням си как дядо ми казваше… дядо ми… го видял… дядо ми казваше, че… дядо ми…