Не беше даже и това, че има обаяние. Всички те знаеха какво е обаяние, а у Траймън обаянието беше колкото у паче яйце.
В това именно беше цялата работа…
Той не беше нито добър, нито зъл, нито жесток или пък краен в някое отношение, освен в едно. В това, че бе издигнал сивотата до висотата на изящно изкуство и притежаваше ум, студен, безмилостен и логичен, като склоновете на Ада.
И още по-странно беше, че всички тези магьосници, които в процеса на работата си бяха срещнали безброй същества — пръскащи огън, с крила на прилеп, с нокти на тигър — в уединението на магическата октограма, никога преди не бяха изпитвали толкова неприятно чувство, каквото изпитаха когато с десетминутно закъснение, Траймън влезе в стаята.
— Извинете ме за закъснението, господа — изгъгна той, потривайки делово ръце, — много неща за вършене, много неща за организиране. Вярвам, знаете как е.
Магьосниците се спогледаха косо, докато Траймън сядаше начело на масата и дейно прелистваше някакви книжа.
— Какво стана с креслото на стария Галдър, това с лъвските облегалки за ръцете и пилешките крака? — попита Джиглад Уърт.
Беше изчезнало заедно с повечето друга позната мебел. На нейно място имаше няколко ниски кожени стола, които изглеждаха невероятно удобни преди да си седял на тях повече от пет минути.
— Креслото ли? А, наредих да го изгорят — рече Траймън без да вдига поглед.
— Да го изгорят? Но то беше безценен магически предмет на изкуството, истински…
— Боя се, че бе просто една вехтория — рече Траймън, удостоявайки го с бегла усмивка. — Сигурен съм, че истинските магьосници не се нуждаят от такива неща, сега, ако ми позволите да привлека вниманието Ви към днешната работа…
— Каква е тази хартишка? — попита Джиглад Уърт от Конски Капаци, като размаха документа, оставен пред него, при това го размаха с повече апломб, тъй като неговото кресло в собствената му претрупана и удобна кула беше дори по-пищно от несъществуващото вече кресло на Галдър.
— Това е програма, Джиглад — търпеливо обясни Траймън.
— И за какво служи програмата?
— Това е списък с нещата, които трябва да обсъдим. Много е просто, съжалявам ако смятате, че…
— Преди никога не ни е трябвало такова нещо!
— Мисля, че може би ви е трябвало, но просто не сте го имали — каза Траймън с глас, в който звучеше разсъдливост.
Уърт се поколеба.
— Е, добре де — каза мрачно, като се огледа около масата за подкрепа, — ама какво е това тук, където пише — той приближи писанието към очите си, — „Избиране приемник на Грейхалд Сполд“. Нали това е Руплед Вард? Той чака от години.
— Да, но дали той е надежден? — запита Траймън.
— Какво?
— Сигурен съм, че всички ние осъзнаваме значението на правилното ръководство — каза Траймън. — Вижте какво, Вард е… е, достоен е, разбирал се, по свой начин, но…
— Не е наша работа — каза един от другите магьосници.
— Не, но би могло да бъде — рече Траймън.
Настъпи тишина.
— Да се месим в работата на друг орден? — недоумяваше Уърт.
— Разбира се, че не — отвърна Траймън. — Просто искам да кажа, че бихме могли да им дадем… съвет. Но нека обсъдим това по-късно…
Магьосниците дори не бяха чували за „обединение на силите“, иначе номерът на Траймън никога нямаше да мине. Простата истина обаче беше, че да помагаш на други да получат власт, даже за да засилиш собствените си позиции, беше съвсем неразбираемо за тях. В тяхното съзнание всеки магьосник се бореше сам за себе си. Дори и да не смятаме враждебните паранормални същества, един амбициозен магьосник беше достатъчно зает да се бори с враговете в собствения си Орден.
— Мисля, че сега трябва да обсъдим въпроса за Ринсуинд — каза Траймън.
— И звездата — добави Уърт. — Хората започват да забелязват, нали знаете?
— Да, казват, че ние трябва да вземем някакви мерки — каза Лумуел Партър от Ордена на Полунощниците. — Бих искал да знам какви.
— О, това е ясно — каза Уърт. — Казват, че трябва да прочетем Октаво. Винаги това казват. Лоша реколта? Да се прочете Октаво. Болни крави? Да се прочете Октаво. Магиите всичко ще оправят.
— Сигурно има нещо вярно — рече Траймън. — Моят, ъ-ъ-ъ, покоен предшественик доста изучаваше Октаво.
— Всички сме я изучавали — рязко каза Пантър, — но какъв е смисълът? Осемте магии трябва да действуват заедно. О, съгласен съм, ако всичко друго се провали, може би ще трябва да рискуваме, но Осемте или трябва да се кажат заедно, или изобщо да не се казват — а една от тях е в главата на тоя Ринсуинд.