Багажът се блъсна в глезена му. Той се врътна и просъска:
— Я не се блъскай!
Багажът отстъпи заднишком. Изглеждаше засрамен.
Ринсуинд отиде на пръсти до далечната врата и предпазливо я открехна. Водеше към коридор, покрит с каменни плочи, който от своя страна преминаваше в широк вестибюл. Запромъква се напред с гръб, плътно прилепен до едната стена. Зад него Багажът се вдигна на пръсти и припряно заситни подире му.
Самият вестибюл…
Е, не това, че беше значително по-голям, отколкото цялата къща изглеждаше отвън, безпокоеше Ринсуинд — както вървяха нещата тия дни би се изсмял, ако някой му кажеше, че не може да събере един литър в половинлитрова бутилка. Не го безпокоеше толкова и декорът, който беше издържан в Раниокриптен стил и солидно застъпваше черните драперии.
Тревожеше го часовникът. Беше голям и заемаше пространството между две вити дървени стълбища, покрити с дърворезба на неща, които нормалните хора виждат само след много тежко съдебно заседание за нещо незаконно.
Имаше много дълго махало и то се люлееше с бавно тиктакане, което го накара да скръцне със зъби, тъй като бе от типа умишлени, вбесяващи тиктакания, които не оставят абсолютно никакво съмнение, че всяко тик, и всяко так отработва по още една секунда от живота ти. Беше от ония звуци, които недвусмислено внушаваха, че някъде, в някакъв хипотетичен пясъчен часовник, още няколко песъчинки са изчезнали изпод краката ти.
Няма нужда да казваме, че тежестта на махалото бе с ръб на остър като бръснач нож. Нещо го потупа по кръста. Обърна се гневно.
— Виж какво, куфарни сине, казах ти…
Не беше Багажът. Беше млада жена — среброкоса, среброока и доста изненадана.
— О — каза Ринсуинд. — Ъ-ъ… Здравейте?
— Жив ли сте? — попита тя. Гласът й бе от онези, които напомнят за плажни чадъри, лосиони против изгаряне и дълги хладни питиета.
— Ами, надявам се — отвърна Ринсуинд, като се чудеше дали жлезите му си прекарват добре, където и да са. — Понякога не съм толкова сигурен. Кое е това място?
— Къщата на Смърт — каза тя.
— Аха — промълви. Прокара език по изсъхналите си устни. — Е, приятно ми беше да се запознаем, мисля, че трябва вече да си тръгвам…
Тя плесна с ръце:
— О, не трябва да си отивате — каза. — Тук не идват често живи хора. Умрелите тук са скучни, не мислите ли?
— Ъ-ъ-ъ, да — ревностно се съгласи Ринсуинд, като не сваляше очи от вратата. — Не може много да се говори с тях, предполагам.
— Все същото: „Когато бях жив…“ и „По мое време наистина знаехме как да дишаме…“ — каза тя, като положи малка бяла длан върху ръката му и се усмихна. — Освен това са толкова консервативни в навиците си. Никакво удоволствие. Толкова официални.
— Вкочанени? — предположи Ринсуинд.
Тя го тласкаше към сводест портал.
— Абсолютно. Как се казваш? Аз съм Изабел.
— Ъ-ъ-ъ, Ринсуинд. Извинете, но ако това е наистина къщата на Смърт, Вие какво правите тук? Не ми изглеждате умряла.
— О, аз живея тук. — Тя го погледна настойчиво. — Я чакай, ти да не си дошъл да спасяваш изгубената си любов, а? Това винаги ядосва татко, казва ми, добре, че никога не спя, защото щеше да ме държи буден това туп-туп — тупуркането на млади герои, които слизат тук, за да отведат обратно глупавите си момичета, вика.
— И това става често, така ли? — малодушно запита Ринсуинд, докато вървяха по надвисналия с черни драперии коридор.
— Непрекъснато. Мисля, че е много романтично. Само че като си тръгваш, много е важно да не поглеждаш назад.
— Защо?
Тя вдигна рамене:
— Не знам. Може би гледката не е така хубава. Ти всъщност герой ли си?
— А, не. По принцип не. Изобщо не съм. Даже и по-малко от това, фактически. Дойдох просто да потърся един мой приятел — рече нещастно. — Случайно да сте го виждали? Малко дебело човече, носи очила, странно облечен.
Докато казваше това съзнаваше, че може би е пропуснал нещо жизненоважно. 3атвори очи и се помъчи да си спомни последните няколко минути от разговора. Разкритието го блъсна като чувал с пясък.
— Татко?
Тя скромно сведе очи.
— Всъщност съм осиновена — каза. — Намерил ме е, когато съм била малко момиченце, така казва. Доста тъжна история. — Лицето й грейна. — Ела да се запознаеш с него — приятелите му са на гости тази вечер, сигурна съм, че ще му е интересно да те види. Той няма много светски контакти. Аз също — добави.