— Извинете — каза Ринсуинд, — правилно съм разбрал, нали? Говорим за Смърт, нали така. Висок, слаб, празни очни ябълки, отръки му иде да върти косата?
Тя въздъхна:
— Да, боя се, че видът му е против него.
Макар да беше вярно, че както вече посочихме, Ринсуинд трябваше на магията, колкото велосипед на бръмбар, въпреки това, той си запазваше привилегията на практикуващите това изкуство, а именно, че в момента на смъртта му самият Смърт ще трябва да се яви да го вземе (вместо да прехвърли работата на по-маловажно антропоморфично въплъщение, както обикновено става). Главно поради своята некадърност Ринсуинд настоятелно бе пропускал да умре в точно определеното време, а ако има нещо, което Смърт не обича, то това е липсата на акуратност.
— Виж какво, сигурно приятелят ми е мръднал нанякъде — каза, — винаги така прави, това е трагедията на живота му, радвам се, че се запознахме, трябва да тръгвам…
Но тя вече бе спряла пред висока врата, тапицирана с пурпурно кадифе. Отвътре се чуваха гласове — свръхестествени гласове, гласове които обикновената типография ще остане напълно неспособна да предаде, докато някой не измисли линотиперна машина с ехо-рефлектор, а може би и шрифт, приличен на нещо казано от гол охлюв. Ето какво казваха гласовете:
— БИХТЕ ЛИ ОБЯСНИЛИ ТОВА ОЩЕ ВЕДНЪЖ?
— Ами, ако отговорите с какво да е друго, а не с коз, Юг ще може да вкара двата си коза и ще загуби само една Костенурка, един Слон и една Голяма Мистерия, тогава…
— Това е Двуцветко! — просъска Ринсуинд. — Бих познал този глас навсякъде.
— ЕДИН МОМЕНТ — ЧУМАТА ЛИ Е ЮГ?
— О, хайде, Мортус. Той обясни това. Ами ако Гладът беше вирнал — как беше — вирнал в коз? — беше дъхтящ, влажен глас, почти заразен сам по себе си.
— А, тогава ще можете да чакате само една Костенурка, вместо две — ентусиазирано обясни Двуцветко.
— Но ако Войната беше играл оньор първоначално, тогава контракта нямаше да бъде изпълнен с две взятки.
— Точно така!
— НЕ МОЖАХ МНОГО ДА СХВАНА ТОВА, КАЖЕТЕ МИ ПАК ЗА БЛЪФИРАНЕТО. МИСЛЕХ, ЧЕ СЪМ МУ ХВАНАЛ ЦАКАТА — беше тежък кух глас, като сблъсък на две огромни буци олово.
— Това е, когато наддаваш главно, за да заблудиш опонентите си, но разбира се, то може да създаде проблеми на партньора ти…
Гласът на Двуцветко продължаваше да каканиже ентусиазирано. Ринсуинд погледна объркано Изабел, когато през кадифето се понесоха думи като „повторно обявен цвят“, „двоен импас“ и „голям шлем“.
— Разбираш ли нещо от това? — попита тя.
— Нито дума — отговори.
— Звучи страхотно сложно.
От другата страна на вратата тежкият глас попита:
— НИМА ТВЪРДИТЕ, ЧЕ ЧОВЕЦИТЕ ИГРАЯТ ТОВА ЗА ЗАБАВЛЕНИЕ?
— Някои от тях я усвояват много добре, да. Боя се, че аз съм само любител.
— НО ТЕ ЖИВЕЯТ САМО ОСЕМДЕСЕТ-ДЕВЕТДЕСЕТ ГОДИНИ!
— Ти би трябвало да знаеш, Мортус — каза глас, който Ринсуинд не бе чувал още и безусловно не искаше да чува отново особено по мръкнало.
— Без съмнение това е много… заинтригуващо.
— РАЗДАЙ ПАК И ДА ВИДИМ ДАЛИ СЪМ МУ ХВАНАЛ ЦАКАТА!
— Може би трябва да влезем, а? — предложи Изабел.
Един глас зад вратата каза:
— Тогава играя… Вале Водни Костенурки.
— Не, извинете, сигурен съм, че грешите, нека погледна вашите…
Изабел отвори вратата.
Беше всъщност доста приятен кабинет, може би малко мрачничък, вероятно създаден в лош ден от вътрешен декоратор, който е имал главоболие и манията да поставя огромни пясъчни часовници на всяка плоска повърхност, а също и огромно количество големи, тлъсти, жълти и крайно капливи свещи, от които е искал да се отърве.
Дисковата Смърт беше традиционалист, който се гордееше с индивидуализираното си обслужване и прекарваше повечето от времето си в депресия, тъй като това не му се признаваше. Той често изтъкваше, че никой не се страхува от самата смърт, само от болката, раздялата и забвението, и че е съвсем нелогично да мразиш някого само защото е с празни очни кухини и изпитва тиха гордост от работата си. Все още използваше коса, както обичаше да подчертава, докато Смъртите по другите светове отдавна бяха инвестирали в комбайни.
Смърт седеше от едната страна на покрита с черно сукно маса в средата на стаята и спореше с Глад, Война и Чума. Единствен Двуцветко вдигна глава и забеляза Ринсуинд.
— Хей, откъде се взе? — попита.
— Ами, един ден Създателят взел шепа… а, разбирам, ами, трудно е да обясня, но аз…
— С теб ли е Багажът?
Дървеният сандък изблъска Ринсуинд и се настани пред собственика си, който отвори капака му и затършува вътре, докато накрая извади малка книжка с кожена подвързия и я подаде на Война, който барабанеше по масата с железен юмрук.