— Искам само да бъда оставен на мира — каза Ринсуинд.
— Добре, много добре. Знаехме, че можем да ти се доверим още откакто за първи път отвори Октаво.
Ринсуинд се поколеба.
— Я чакайте малко — рече. — Вие искате да тичам насам-натам и да не позволявам на магьосниците да съберат всички магии заедно?
— Точно така.
— Затова ли една от вас влезе в главата ми?
— Затова.
— А известно ли ви е, че напълно съсипахте живота ми? — разгорещи се Ринсуинд. — Можех действително да стана добър магьосник, ако не бяхте решили да ме използвате за нещо като вървяща магическа книга. Не си спомням никакви други магии, страхуват се да стоят в една глава с вас!
— Съжаляваме.
— Просто искам да си ида у дома! Искам да се върна там, където… — очите на Ринсуинд се навлажниха, — там, където под нозете ти има калдъръм и бирата не е чак толкова лоша, и можеш да си купиш доста добро парче пържена риба за вечеря, може би с две големи зелени краставички, и даже баница със змиорка и порция миди, и винаги има наблизо топла конюшня за преспиване, и сутрин си все на същото място като предишната нощ и всичко си е на мястото, а не като след буря. Искам да кажа, не ме е толкова яд на магьосничеството, може и да не съм замесен от тесто за магьосници, нали така, просто искам да си отида у дома…
— Но ти трябва… — започна една от магиите. Беше късно. Носталгията, този малък ластик в подсъзнанието, който може да навие змиорка и да я запрати на три хиляди мили през непознати морета, или да накара един милион леминги радостно да се втурнат към родината на дедите си, която, поради едва забележимо отклонение в движението на континентите вече не е там — носталгията се надигна в него като изгълтана късно вечер манджа, потече по тънката нишка, свързваща измъчената му душа към тялото, вкопчи се там и задърпа… Магиите останаха сами в тяхната Октаво. Сами, във всеки случай, ако не се брои Багажа. Погледнаха го, не с очи, а със съзнание, старо като самия свят на Диска.
— Я се разкарай и ти — казаха му.
— …страшно.
Ринсуинд съзнаваше, че този, който говори е самият той, позна се по гласа. За миг погледна през очите си не както се гледа нормално, а тъй както шпионин би надникнал през изрязаните очи на картина. В следващия момент се върна.
— Добре ли ши Риншуикд? — попита Коен. — Ижглеждаше като да те няма.
— Наистина беше малко бледен — съгласи се Бетан. — Сякаш някой ти се разхождаше върху гроба.
— Ъ, ъ, да, сигурно съм бил аз — каза. Вдигна пръсти и ги преброи. Като че ли бройката излизаше.
— Хъм, изобщо ли не съм мърдал оттук? — попита.
— Само се беше загледал в огъня, сякаш си видял призрак — отвърна Бетан.
Зад тях някой изпъшка. Двуцветко се надигаше, хванал с две ръце главата си.
Очите му се фокусираха върху тях. Устните му беззвучно замърдаха.
— Това наистина беше един много странен… сън — рече. — Къде съм? Защо съм тук?
— Ами — започна Коен, — някои кажват, ше Шъждателят на Вшелената вжел шепа глина и…
— Не, имам предвид тук — поясни Двуцветко, — ти ли си това, Ринсуинд?
— Да — призна най-после Ринсуинд по липса на доказателства за противното.
— Имаше някакъв там… часовник, който… и тези хора, които… — занарежда Двуцветко. Разтърси глава. — Защо всичко тук мирише на коне?
— Ти беше болен — каза Ринсуинд. — имаше халюцинации.
— Да, предполагам, че това е било — Двуцветко погледна надолу към гърдите си, — защо имам…
Ринсуинд скочи.
— Извинете, много е задушно тук вътре, трябва да изляза малко на въздух — избърбори. Грабна снимачната кутия от врата на Двуцветко и се втурна към изхода на шатрата.
— Не забелязах това на врата му, когато дойдохме — каза Бетан.
Коен сви рамене.
Ринсуинд успя да измине няколко ярда от юртата, преди да защрака механизмът на снимачната кутия. Бавно, бавно, кутията избута и последната снимка, направена от демона.
Ринсуинд я сграбчи.
Това, което тя изобразяваше, би било доста ужасно дори посред бял ден. На мразовитата звездна светлина, обагрена в червено от сиянието на зловещата нова звезда, беше много по-лошо.
— Не — промълви Ринсуинд. — Не беше такова, имаше къща и онова момиче, и…
— Виждаш каквото виждаш, а аз рисувам, каквото виждам — каза демонът през капандурата си. — Онова, което виждам е действително. Така съм възпитан. Виждам само онова, което съществува в действителност.
Нещо тъмно се приближи към Ринсуинд, скриптейки по снежната кора. Беше Багажът. Ринсуинд, който обикновено го мразеше и не му се доверяваше, внезапно почувствува, че това е най освежително нормалното нещо, което някога е виждал.