— Виждам, че си успял, а? — каза Ринсуинд. — Погледна ли назад?
Багажът не продумваше. За момент останаха мълчаливи, като двама воини, току-що избягали от кървава битка и поспрели да си възвърнат дъха и разсъдъка.
После Ринсуинд рече:
— Ела, вътре има огън — пресегна се да потупа Багажа по капака. Той раздразнено щракна срещу му, като едва не му захапа пръстите.
Животът отново бе станал нормален.
Зората на следващия ден бе ярка, ясна и студена. Небето се превърна в син купол, залепен за белия чаршаф на света и целият ефект би бил свеж и чист като реклама на зъбна паста, ако не беше розовата точка на хоризонта.
— Вижда ше веше и на дневна шветлина — рече Коен, — какво е това?
Впери поглед в Ринсуинд, който почервеня.
— Защо всички гледат към мен? — възмути се. — Не знам какво е, може би е комета или нещо такова.
— Всички ли ще изгорим? — попита Бетан.
— Отде да знам? Никога не ме е блъскала комета.
Яздеха в индийска нишка по бляскавото снежно поле. Конните хора, които изглежда високо ценяха Коен, им бяха дали конете си и напътствия как да стигнат до река Смарл, на 100 мили към Ръба, където Коен смяташе, че Ринсуинд и Двуцветко могат да намерят кораб да ги откара до Кръглото море. Беше обявил, че идва с тях, заради болезнените си измръзвания.
Бетан моментално бе заявила, че също ще дойде, в случай, че Коен иска нещо да му маже.
Ринсуинд имаше неясното чувство, че тук ври и кипи някаква химия. Ако не друго, Коен бе положил усилия да си среше брадата.
— Мисля, че е доста увлечена по теб — каза. Коен въздъхна.
— Ако бях ш двайшет години по-млад — печално пророни.
— И?
— Щях да шъм на шешдешет и шедем.
— Какво общо има с това?
— Ами… как да ти кажа… Като бях млад мъж и ши шъждавах репуташията по света, тогава обишах жените ми да ша шервенокоши и пламенни.
— Аха.
— Пошле малко оштарях и запошнах да търша блондинката шъш шветшки бляшък в ошите.
— А, така ли?
— Но пошле пак оштарях още малко и тогава оцених штрашните тъмнроки жени.
Той спря. Ринсуинд чакаше.
— И? — попита. — После какво? Кое е това, което търсиш в жените сега?
Коен извърна към него влажното си синьо око.
— Търпението — отвърна.
— Не мога да повярвам! — каза един глас зад тях, — аз яздя с Коен Варварина!
Беше Двуцветко. От ранна утрин се държеше като маймунка, открила ключа за банановата плантация, след като разбра, че диша един и същ въздух с най-великия герой на всички времена.
— Да не би шлушайно да проявява шаркажъм? — обърна се към Ринсуинд Коен.
— Не. Такъв си е.
Коен се извърна на седлото. Двуцветко грейна и гордо му махна. Коен се обърна напред и изпухтя.
— Да не би да няма оши тоя?
— Има, но не виждат като тия на другите хора. Можеш да ми вярваш. Имам предвид — е, нали си спомняш юртата на Конските хора, дето бяхме снощи?
— Да.
— Не би ли казал, че е малко тъмна, омазнена и мирише на много болен кон?
— Много тошно опишание, бих кажал.
— Той не би се съгласил. Би казал, че е великолепна варварска шатра, окичена с кожи на големи зверове, убити от косооките воини от ръба на цивилизацията и мирише на редки неизвестни смоли, плячкосани от керваните, прекосяващи безбродните… е, и така нататък. Не се шегувам — добави.
— Луд ли е?
— Нещо подобно. Но луд с много пари.
— А, тогава не може да е луд. Пожнавам тожи швят — ако шовек има много пари, той е прошто екшентрик.
Коен отново се извърна на седлото. Двуцветко разказваше на Бетан как Коен сам самичък победил змиите-воини на господаря на вещиците Сбе линде и откраднал свещения диамант от гигантската статуя на Офлър, Бога на Крокодилите.
Сред бръчките на лицето на Коен се изписа една особена усмивка.
— Бих могъл да му кажа да млъкне, ако искаш — предложи Ринсуинд.
— Ще млъкне ли?
— Не, не вярвам.
— Нека ши бърбори. — Ръката му попипна дръжката на меча, гладко излъскана от ръкохватката на десетилетията.
— Както и да е, харесват ми очите му — каза. Виждат петдесет години назад.
На сто ярда зад тях, подскачайки доста тромаво по мекия сняг, идеше Багажът. Никой никога не вземаше мнението му за нищо.
До вечерта бяха стигнали края на високите равнини и навлязоха в мрачни борови гори, където снежната буря бе поръсила съвсем малко скрежец. Наоколо им се издигаха огромни напукани скали, а долините бяха толкова тесни и дълбоки, че дните продължаваха само около двадесет минути. Див, ветровит край, където човек би могъл да очаква, че ще срещне…
— Троли — каза Коен, душейки въздуха. Ринсуинд се огледа в червената вечерна светлина наоколо. Скали, които преди бяха изглеждали съвсем нормални, внезапно му се сториха подозрително живи. Сенки, които не би погледнал повторно, сега започнаха да изглеждат ужасяващо плътни.