— Съжалявам — рече. — За първи път се запознавам с троли.
— Ние сме на изчезване — печално обясни Кварц, когато дружината потегли под звездното небе. — Малкият Яспис е единственото камъче в племето ни. Страдаме от философия, нали разбирате.
— Наистина ли? — поде Ринсуинд като се опитваше да не изостава.
Тролите се движеха много бързо, но и много тихо; огромните им закръглени форми напредваха като привидения в нощта. Единственото, което се чуваше от време на време бе глухият писък на някое нощно създание, неуспяло да чуе приближаването им.
— О, да. Направо сме мъченици в това отношение. Накрая, това сполетява всинца ни. Някоя хубава вечер, разправят, понечваш да се събудиш, а после си казваш: „Защо ли ми е всичко това?“ и се отказваш. Виждаш ли ония огромни обли камъни ей там?
Ринсуинд видя някакви грамадни каменни форми в тревата.
— Онази открая е леля ми. Не знам за какво мисли, но не е помръднала от 200 години.
— Боже мой, съжалявам.
— О, това не е проблем, нали сме тук и се грижим за тях — рече Кварц. — Наоколо няма много човеци, нали знаеш? Знам, че ти не си виновен, но вие хората май не правите разлика между един замислил се трол и обикновена скала. Видиш ли, прачичо ми бе фактически начукан за камъни.
— Но това е ужасно!
— Да, в един миг си беше трол, в следващия декоративна камина.
Спряха пред някаква скала, която изглеждаше позната. В тъмнината тлееше полузагаснал разпилян огън.
— Май тук са се били — отбеляза Берил.
— Всички са изчезнали — извика Ринсуинд. Изтича до края на сечището. — И конете! Даже Багажът го няма!
— Някой е протекъл — рече Кварц, като се наведе. — Онова червеното воднистото, дето го имате във вътрешностите си. Вижте!
— Кръв!
— А, така ли му викате? Така и не разбрах за какво служи.
Ринсуинд уплашено се луташе, загубил ума и дума, като надничаше зад храстите да не би някой да се е скрил там. Ето как се спъна в малко зелено шишенце.
— Мехлемът на Коен! — изстена. — Никъде не тръгва без него!
— Ами — почна Кварц, — на вас човеците нещо ви става, искам да кажа, както на нас, когато станем съвсем мудни и хванем философия, само че вие просто се разпадате на парчета…
— Казва се умиране! — изкрещя Ринсуинд.
— Точно така. Явно са направили това, щом ги няма тук.
— Освен ако не са ги изяли! — възбудено предположи Яспис.
— Хъм — каза Кварц.
— Вълци? — попита Ринсуиид.
— Още преди години ние прегазихме всички вълци наоколо — обясни тролът. — Най-вече старият ни дядо.
— Не ги обичаше, а?
— Не, просто нямаше навика да гледа къде стъпва. Хмм.
Тролите отново погледнаха надолу.
— Има някаква следа — каза Кварц. — Доста коне.
Вдигна поглед към близките хълмове, където над осветените от луната гори се извисяваха голи скали и опасни зъбери.
— Старият ни дядо живее там горе — рече тихо. Нещо в начина, по който го каза, накара Ринсуинд да реши, че никога не би искал да се запознае със стария им Дядо.
— Опасен е, така ли? — осмели се да попита.
— Много е стар, голям и злобен. Не сме го виждали тъдява от години — каза Кварц.
— От векове — поправи го Берил.
— Ще ги направи на пихтия всичките! — добави Яспис, като скачаше радостно нагоре-надолу по пръстите на краката на Ринсуинд.
— Понякога се случва някой наистина стар и голям трол да се запилее сам сред хълмовете и — ъ-ъ — скалата побеждава, нали разбирате?
— Не.
Кварц въздъхна.
— Хората понякога се държат като животни, нали? Така и някой трол понякога започва да мисли като скала, а скалите не обичат много хората.
Брекча, слабичък трол с варовиково покритие, потупа Кварц по рамото.
— Ще ги проследим, нали? — попита.
— Според легендата, трябва да помогнем на това пюре Ринсуинд.
Кварц се изправи, помисли малко, после хвана Ринсуинд за врата, вдигна го скърцайки и го постави на раменете си.
— Отиваме — рече твърдо. — Ако срещнем Дядо, ще се опитам да му обясня…
На две мили от тях в нощта се отдалечаваше колона от коне. На три от тях имаше пленници, на които вещо бяха затъкнати устата и завързани ръцете. Четвърти кон влачеше грубо изработена носилка, на която лежеше Багажът — овързан, омотан в мрежа и потънал в мълчание.
Херена тихо извика на колоната да спре и направи знак на един от хората си да се приближи.
— Съвсем сигурен ли си? — попита. — Не чувам нищо.
— Видях силуети на троли — каза той безстрастно.
Тя се огледа. Тук дърветата оредяваха и почваха сипеи, а пред тях пътеката водеше към плешив скалист хълм, който изглеждаше особено неприятен на червената звездна светлина.