Пътеката не й вдъхваше доверие. Беше извънредно стара, но нещо я беше направило, а да се убие трол никак не беше лесно.
Тя въздъхна. Изведнъж й се стори, че в края на краищата секретарската кариера никак не беше лош избор. Не за пръв път си помисли колко много недостатъци има в професията и на разбойничка — не на последно място и това, че мъжете не те вземат на сериозно, докато наистина не ги убиеш, след което и без това е все едно. Отгоре на всичко и тия кожени дрехи, дето й причиняват обриви, но изглежда бяха непреодолимо традиционни. Също и бирата. Такива като Хрън Варваринът и Симбар Убиецът с удоволствие гуляеха из долнопробни барове по цели нощи, но Херена не можеше да търпи тези места, освен ако не сервираха прилични питиета в малки чашки, за предпочитане с черешка. А що се отнася до тоалетните…
Но тя бе твърде голяма за крадла, твърде честна за убийца, твърде интелигентна за съпруга и твърде горда, за да се занимава с единствената друга възможна женска професия. Затова бе станала разбойничка и то не лоша и бе натрупала скромно състояние, което грижливо икономисваше с оглед на едно бъдеще, което все още не й беше ясно, но което, ако питаха нея, непременно щеше да съдържа биде…
Далеч някъде се чу да се разцепва дърво. Тролите от край време смятаха, че няма смисъл да се заобикалят дърветата.
Тя отново погледна нагоре към хълма. Възвишенията се разделяха в ляв и десен ръкав, по средата се извисяваше огромна издатина, а по нея — тя примижа — като че ли имаше някакви пещери? Тролски пещери. Но може би по-добре там, отколкото да се лутат в нощта. А след изгрев слънце нямаше да има проблеми.
Тя се наведе към Ганшъ, предводител на бандата Морпоркски наемници. Не беше много доволна от него. Вярно, имаше волски мускули и издържаше като вол, но за съжаление, май и умът му беше като на вол. Освен това бе зъл като пор. Като повечето от хлапаците от бордеите на Морпорк, с радост би продал баба си за лепило, и вероятно вече го бе направил.
— Ще тръгнем към пещерите и ще запалим голям огън при входа — нареди тя. — Тролите не обичат огньове.
Той й хвърли поглед, в който красноречиво говореше, че е на друго мнение относно това кой тук би трябвало да раздава заповеди, но устните му изрекоха:
— Ти си шефа.
— Точно така.
Херена погледна назад към тримата пленници. Нямаше съмнение, че това е сандъкът — Траймън го беше описал абсолютно точно. Но нито един от мъжете не приличаше на магьосник. Пък бил той и провален.
— О, боже — каза Кварц.
Тролите спряха. Нощта ги обгърна като кадифе. Зловещо избуха бухал — Ринсуинд поне реши, че е бухал, но орнитологията му беше малко мъглява. Възможно е да се е обадил славей, освен ако не е бил дрозд. Над главите им изпърпори прилеп — за него вече беше съвсем сигурен.
Беше също така много уморен и доста понатъртен.
— Защо каза „О, боже“? — попита.
Напрегна очи в тъмното. На хълма се виждаше далечно петно, което приличаше на огън.
— А, — досети се той. — Не обичате огън, нали?
Кварц кимна.
— Тай разрушава суперпроводимостта на мозъците ни — обясни, — обаче такъв малък огън няма да се отрази много на Стария ни Дядо.
Ринсуинд се огледа страхливо и се опита да долови шум от приближаването на трол-самец. Беше виждал какво могат да направят в една гора обикновени троли. Не че по природа обичаха да унищожават, те просто гледаха на органичната материя като на вид неудобна мъгла.
— Да се надяваме тогава, че няма да го намери — пламенно пожела Ринсуинд.
Кварц въздъхна.
— Шансът е почти нулев — отвърна, — запалили са го в устата му.
— Щам Бог ме накажва! — простена Коен, като безрезултатно подръпна въжето, с което бе завързан.
Двуцветко го изгледа мъгляво. Прашката на Ганшъ му беше направила доста голяма цицина отзад на главата и сега бе малко несигурен за някои неща, като започне от името си и върви все нагоре.
— Трябваше да ши отварям ушите — кореше се Коен. — Трябваше да внимавам, а не да ше жахлашвам по прикажките ти ж… кажгоде… онова, де твоето дъвчене. Шигурно пошвам да ше ражмеквам.
Изправи се на лакти. Херена и останалите от бандата стояха около огъня при входа на пещерата. Багажът кротуваше в мрежата си в един ъгъл.
— Тази пещера е някак странна — каза Бетан.
— Какво? — попита Коен.
— Ами, погледни я. Виждал ли си някога такива скали?
Коен трябваше да признае, че каменният полукръг на входа на пещерата е необичаен; всеки един от камъните надвишаваше човешки бой, изглеждаше твърде изхабен и изненадващо бляскав. На тавана точно над него имаше друг полукръг, досущ като долния. Цялостният ефект наподобяваше каменен компютър, конструиран от друид с мъгляви понятия за геометрията и лишен от чувство за гравитация.