— Поврага — изломоти. — Каква в края на краищата ми е ползата, че съм магьосник? Авиенто, тесалос! Ще летя! Към мен, духове на въздуха и тъмнината!
Простря възлеста ръка и посочи към отломка от рушащ се парапет. Изпод никотиненожълтите му нокти излезе октаринов огън и избухна в порутения камък далече над него.
Той се срути. По силата на прецизно калкулираната размяна на скорости Галдър се издигна с развяваща се около кокалестите му крака риза. Все по-високо и по-високо се възнасяше, фучейки през бледата светлина като, като — е, добре, като възрастен, но силен магьосник, който се изстрелва нагоре от експертно прицелен пръст върху везните на вселената. Приземи се в куп стари гнезда, възстанови равновесие и се взря надолу към главозамайващата картина на зазоряването върху Диска.
По това време от дългата година Кръглото море беше почти откъм залез слънце спрямо Кори Селести и когато дневната светлина се разля по земите около Анкх-Морпорк, сянката на планината се вряза сред пейзажа като стрелката на Божия слънчев часовник, но откъм нощната страна, надпреварвайки се с бавната светлина към края на света, продължаваше да се надига струйка бяла мъгла. Чу пукот от сухи съчки зад себе си. Обърна се и видя Импер Траймън, втори по ранг в Ордена, единственият освен него, който беше издържал на изпитанието.
За момента Галднър не му обърна внимание, само си напомни да се държи здраво за каменния перваз и да усили личните си заклинания за защита. Повишението в ранг идваше бавно в тази професия, която по традиция дарява дълъг живот и се смяташе, че младите магьосници често търсят да напреднат, възползвайки се от изстиналото място на някой труп, като първо се отърват от заемащия го. Освен това, имаше нещо обезпокоително в младия Траймън. Не пушеше, пиеше само преварена вода, а и Галдър с ужас подозираше, че е умен. Не се усмихваше достатъчно често, обичаше цифрите и онзи вид организационни схеми, които показват много квадратчета със стрелки, сочещи към други квадратчета. С една дума, беше от ония, дето можеха да използуват думата „персонал“, и то на място.
Цялата видима част от Диска вече бе покрита с блестяща бяла кожа, която й беше точно по мярка. Галдър погледна към собствените си ръце и видя, че са покрити с бледа мрежа от лъскави нишки, които следваха всяко негово движение.
Разпозна този тип магия. Беше я използувал преди. Но неговата беше в по-малък мащаб — в много по-малък.
— Това е магия за Промяна — каза Траймън. — Целият свят се променя в момента.
Някои хора, помисли си мрачно Галдър, щяха да имат благоприличието да сложат възклицателен знак на края на твърдение от този род.
Чу се звук, възможно най-слабият от чистите тонове, висок и остър, като пукване на мише сърце.
— Какво беше това? — попита Галдър.
Траймън вирна глава.
— До диез, мисля — отвърна.
Галдър не каза нищо. Лъскавата белота беше изчезнала и първите звуци на пробуждащия се град почнаха да се процеждат нагоре към двамата магьосници. Всичко изглеждаше съвсем същото, както преди. Нима целият този труд беше само и само нещата да си останат същите?
Той потупа разсеяно джобовете на ризата си и най-накрая намери това което търсеше, зад ухото си. Пъхна влажния фас в устата си, извика мистичен огън измежду пръстите си и силно си дръпна от жалката папироса, докато пред очите му заиграха сини пламъчета. Изкашля се един-два пъти. Беше се замислил наистина дълбоко. Опитваше се да си спомни дали някой от боговете не му дължи някаква услуга.
Всъщност боговете не по-малко от магьосниците бяха озадачени от всичко това, но бяха безсилни да направят каквото и да било, а освен това бяха заети в продължилата цяла вечност битка с Ледените Великани, които бяха отказали да върнат косачката за ливади.
Все пак, някакво обяснение на това какво наистина се беше случило, би могло да се намери във факта, че Ринсуинд, чийто изминал живот тъкмо беше стигнал до един интересен момент когато беше петнадесетгодишен, изведнъж откри, че в края на краищата не умира, а виси с главата надолу на някакъв бор.
Слезе лесно, падайки неконтролируемо от клон на клон, докато се приземи на главата си в купчина борови иглички, където полежа, мъчейки се да си поеме дъх с мисълта какво не би дал само и само да беше по-добър човек. Някъде, сигурен беше, трябваше да има напълно логична връзка. В един миг на човек му се случва да умира, след като е паднал от ръба на света, а в следващия — виси надолу с главата на някакво дърво.
Както винаги ставаше в такива моменти, Магията се надигна в мозъка му.