— Така е.
— Кой жнае какво може да донеше утрешният ден?
— Не и аз.
Коен плесна Ринсуинд по рамото.
— Понякога прошто трябва да ришкуваме — рече. — Не ше обиждай, но мишля, че ще направим вше пак шватбата, а пък, е… — той погледна Бетан и въздъхна, — да се надяваме, че тя ще издържи.
Около пладне на следващия ден стигнаха до малък град с направени от кал стени, заобиколен от все още тучни и зелени полета. Изглежда обаче, че движението на обратно беше голямо. Край тях трополяха огромни талиги. Стада домашни животни пасейки се придвижваха бавно по периферията на пътя. Старици се бъхтеха понесли на гръб цели домакинства и купи сено.
— Чума ли има? — попита Ринсуинд един човек, който тикаше ръчна количка пълна с деца. Той поклати глава.
— Заради звездата е, приятел — рече. — Не сте ли я видяли в небето?
— Нямаше как да не я забележим, да.
— Казват, че ще ни блъсне на Свинебъдни вечер и моретата ще заврят и закипят, а държавите върху Диска ще се разпаднат и кралете ще бъдат свалени, а градовете ще заприличат на езеро от стъкло — каза човекът. — Тръгнал съм към планините.
— Това ще помогне, а? — не много убедено попита Ринсуинд.
— Не, но гледката ще е по-добра.
Ринсуинд подкара коня си обратно към други те.
— Всички са разтревожени заради звездата — съобщи той. — Както се вижда, едва ли някой е останал в градовете, всички се страхуват от нея.
— Не искам да тревожа никого — подхвана Бетан, — но не ви ли прави впечатление, че е горещо за сезона?
— И аз това казах снощи — съгласи се Двуцветко, — много топло ми се стори.
— Предполагам, ше ще штане много по-горещо — додаде Коен. — Хайде да влезем в града.
Като яздеха, улиците кънтяха, тъй като бяха почти празни. Коен непрекъснато поглеждаше фирмите на търговците и най-накрая дръпна юздите на коня си и отсече:
— Ето това, което тършех. Вие намерете храм и швещеник, аж ще ви наштигна шлед малко.
— Бижутер? — зачуди се Ринсуид.
— Това е ижненада.
— Трябва ми и нова рокля — каза Бетан.
— Ще ти открадна някоя.
В този град имаше нещо много потискащо, реши Ринсуинд. Също и нещо много странно.
Почти на всяка врата беше изрисувана огромна червена звезда.
— Тръпки да те полазят — заключи Бетан, — сякаш хората искат да докарат звездата тук.
— Или да я прогонят — отбеляза Двуцветко.
— Няма да стане. Много е голяма — рече Ринсуинд. Видя как лицата им се обърнаха към него.
— Е, това е логично, нали? — попита неубедително той.
— Не е — каза Бетан.
— Звездите са малки светлинки в небето — поясни Двуцветко. — Веднъж една падна близо до моята къща — такава една голяма и бяла, колкото къща, седмици наред тля преди да изгасне.
— Тази звезда е различна — каза някакъв глас. — Великият АТуин се изкачи по брега на вселената. Това е огромният космически океан.
— Откъде знаеш? — попита Двуцветко.
— Откъде знам какво? — почуди се Ринсуинд.
— Това, дето току-що каза — за бреговете и океаните.
— Нищо не съм казал!
— Каза, глупако! — извика Бетан. — Видяхме как устните ти се движат нагоре-надолу и тъй нататък.
Ринсуинд затвори очи. Усещаше как в мозъка му Магията уплашено бърза да се скрие зад съзнанието му, като си мърмори нещо.
— Добре, де, добре — примири се той. — Няма какво да крещите. Аз… аз… не знам откъде знам, просто знам…
— Ами, няма да е лошо да ни кажеш. Завиха зад ъгъла.
Всички градове около Кръглото Море имаха специален район, заделен за боговете, които на Диска бяха в достатъчно количество. Обикновено те бяха претъпкани и не много привлекателни от архитектурна гледна точка. Най-старшите богове, разбира се, имаха големи и пищни храмове, но проблемът бе, че по-късно дошлите богове се бореха за равноправие и много скоро свещените квартали се изпълваха с пристройки, допълнителни крила, надстройки, по-сутеренни помещения, малки апартаментчета, вътрешно църковно разпределение на пространството и транстемпорално деление на времето, тъй като нито един бог не би и помислил да живее извън свещения квартал или, както беше станал вече, три-осмал. Обикновено се горяха едновременно триста различни вида тамян, а обичайния шум беше на прага на болката, тъй като всички свещеници се надвикваха, за да привлекат своя дял от благоверни на молитва.
Но тази улица бе мъртвешки тиха, с онази особено неприятна тишина, която се получава, когато стотици уплашени и гневни люде стоят неподвижно.
Един човек накрая на тълпата се обърна и намръщи като видя новодошлите. На челото му бе нарисувана червена звезда.
— Какво е… — започна Ринсуинд и спря, тъй като гласът му изглежда прозвуча твърде високо. — Какво е това?