Двуцветко ги загледа втренчено. Обикновено той оставаше, както вече споменахме, безчувствен към грозящите го опасности. В разрез и с целия човешки опит, Двуцветко вярваше, че ако хората само поговорят един с друг, пийнат по едно-две питиета, разменят снимки на внучетата, отидат може би да гледат нещо развлекателно заедно, то тогава всичко би могло да се оправи. Той вярваше също така, че хората по принцип са добри, но понякога имат лош ден. Това, което се задаваше надолу по улицата, произвеждаше върху него горе долу същият ефект, като този на горила в стъкларска фабрика.
Чу зад себе си възможно най-слабия звук, не толкова звук, колкото промяна в консистенцията на въздуха.
Лицата пред него зяпнаха, извърнаха се, и скорострелно изчезнаха надолу по уличката.
— Ъъ? — пророни Бетан, която все още подпираше вече изпадналия в безсъзнание Ринсуинд.
Двуцветко гледаше в обратна посока, към голяма стъклена витрина, пълна със странни стоки и украсена с мъниста врата с голяма табела над нея, на която вече пишеше (след като буквите спряха да се гърчат и застанаха неподвижни): „Скилет, Уанг, Иркслълит, Бънгълстиф, Къмлъд и Пател“ „Оснвн: Разни“ „Доставчици“.
Бижутерът бавно обърна златото върху мъничката наковалня и зачука, за да намести последния странно оформен диамант.
— Значи казваш от тролски зъб, а? — изломоти, присвивайки внимателно очи над работата си.
— Да — потвърди Коен, — и както вече кажах, можеш да жадържиш всишко, което оштане. — Той се ровеше в една табличка със златни пръстени.
— Много щедро — промърмори бижутерът, който беше дребен на ръст и веднага разпознаваше добрата сделка. Въздъхна.
— Няма много работа напошледък, а? — попита Коен. Надникна навън през мъничкия прозорец и се загледа в група пустооки хора, сбрани на отсрещната страна на тясната уличка.
— Времената са трудни, да.
— Какви са всишките тежи типове ш наришувани жвежди по тях? — попита Коен. Бижутерът-джудже не вдигна очи.
— Безумци — рече. — Казват, че не трябва да работя, защото идва звездата. Аз им викам, че звездите никога не са ми правили нищо лошо, де да можех да кажа това за хората.
Коен замислено кимна, като наблюдаваше как шестима се отделиха от групата и се запътиха към дюкянчето. Носеха богат набор инструменти и имаха налудничав и решителен вид.
— Странно — рече Коен.
— Както виждаш, аз съм от дребното племе — рече бижутерът. — Казват, че сме едно от магическите племена. Звездните хора вярват, че звездата няма да разруши Диска, ако се откажем от магията. Сигурно малко ще ме понабият. Обикновено така става.
Той вдигна с пинсети най-новото си творение.
— Най-странното нещо, което някога съм правил — каза, — но практично, както виждам. Как викаш се наричало, че забравих?
— Дъв-шене — отвърна Коен. Погледна двете подкововидни формички, сгушени в набръчканата му длан, после отвори уста и запъшка от болка.
Вратата се отвори с трясък. Мъжете навлизаха и заеха позиции край стените. Те бяха потни и неуверени, но лидерът им презрително изблъска Коен настрани и повдигна джуджето за яката.
— Вчера ти се каза, дребосък — викна, — чупката оттука, ако щеш с краката нагоре, все ни е тая. Тъй че сега ще станем наистина…
Коен го потупа по рамото. Мъжът се извърна раздразнено.
— Кво искаш, дядка? — изръмжа.
Коен изчака, докато привлече изцяло вниманието на мъжа, после се усмихна. Това беше бавна, мързелива усмивка, разбулваща зъбна бижутерия от около 300 карата, от която стаята сякаш стана по-светла.
— Ще броя до три — рече с дружелюбен тон. — Едно, две.
Кокалестото му коляно се вдигна нагоре и потъна в слабините на мъжа, издавайки удовретворително месест звук, когато, едновременно, полуизвърнат, стовари с всичка сила лакътя си в бъбреците на лидера, който се завъртя и рухна сам сред своя океан от болка.
— Три — съобщи той на агонизиращото на пода кълбо. Коен бе чувал за почтеност в боя и отдавна бе решил, че не иска да има нищо общо с това.
Той вдигна поглед към останалите мъже и ги заслепи с невероятната си усмивка.
Нямаше да е зле да атакуват веднага. Наместо да сторят това, един от тях, успокоен от съзнанието, че има меч, а Коен няма, боязливо се запромъква с рамото напред към него.
— А, не — извика Коен, като махаше с ръце. — Хайде, хайде, момче, не по тоя начин. Мъжът го изгледа косо.
— Не по кой начин? — попита подозрително.
— Никога не си държал меч, нали?
Мъжът почти се обърна към колегите си за подкрепа.
— Не, не много — отвърна, — не често. — Размаха заплашително сабята си. Коен вдигна рамене.