— Може би ще умирам, но бих се надявал да ме убие човек, който умее да държи меча като воин — рече.
Мъжът погледна към ръцете си.
— Изглежда както трябва — усъмни се той.
— Виж какво, момче, знаем нещичко за тия работи. Искам да кажа, я ела тука за малко и… нямаш нищо против, нали?… така, лявата ти ръка трябва да дойде тук, около ръкохватката, а дясната ти ръка отива… точно така, точно там… а пък острието отива право в крака ти.
Мъжът изпищя и се хвана за крака, а Коен го ритна и по другия, така че да падне и после се обърна към цялата стая.
— Пипкава работа — каза. — Защо не ме атакувате всички?
— Точно така — рече един глас на нивото на кръста му. Бижутерът бе измъкнал една много голяма и мръсна брадва, която стопроцентово щеше да прибави и тетанус към всички останали ужаси на битката.
Четиримата мъже се позамислиха над тези неблагоприятни обстоятелства и заотстъпваха към вратата.
— И изтрийте тези глупави звезди — викна им Коен. — Можете да кажете на всички, че Коен Варваринът много ще се ядоса, ако пак види такива звезди, ясно ли е?
Вратата се затръшна. В следващия момент брадвата се удари в нея, отскочи и отцепи малко кожа от предницата на Коеновия сандал.
— Извинявай — каза джуджето. — Останала е от дядо ми. Аз я използвам само да сека дърва за огън.
Коен опипа челюстта си. Дъвченето изглежда бе паснало много добре.
— Ако бях на тебе, щях и без туй да се махна оттук — рече.
Но джуджето вече шареше из стаята и изпразваше в една кожена торба таблички с благородни метали и скъпоценни камъни. Набор инструменти пъхна в единия джоб, пакет готова бижутерия в другия. После, сумтейки, прекара ръце през дръжките от двете страни на малката си ковачница и буквално я нарами на гърба си.
— Така — каза то. — Готов съм.
— Идваш с мен, така ли?
— До градските порти, ако нямаш нищо против — уточни. — Не можеш да ме упрекнеш, нали?
— Не. Но остави брадвата.
Навън ги посрещна следобедното слънце и безлюдната улица. Когато Коен отвори уста, малки ярки пламъчета осветиха всички сенки.
— Трябва да взема тук едни приятели — каза и после добави. — Надявам се, че са добре. Как се казваш?
— Безчене.
— Има ли тук наблизо някое местенце, където мога… — Коен поспря, любовно наслаждавайки се на думите си, — … където мога да хапна една пържола?
— Звездните хора затвориха всички гостилници. Казаха, че е грешно да се яде и пие, когато…
— Знам, знам — прекъсна го Коен. — Май почвам да стоплям. Нищо ли не одобряват?
За момент Безчене се замисли дълбоко.
— Подпалването на разни неща — рече най-после. — Бива си ги по тия работи. Книги и туй-онуй. Палят едни големи огньове.
Коен бе потресен.
— Огньове от книги?
— Да. Ужасно, нали?
— Така е — каза Коен.
Той смяташе, че това е отвратително. Човек, прекарал целия си живот без удобство, под открито небе, знае стойността на хубавата дебела книга, която би трябвало да разпалва готварските огньове най-малко един сезон, ако се внимава как се късат страниците. Не един живот е спасяван от наръч подгизнали дръвца и наистина суха книга. Ако ти се ще да попушиш и нямаш лула, пак книгата е единственият ти изход.
Коен знаеше, че хората пишат разни неща в книгите. Винаги бе смятал това за лекомислено хабене на хартия.
— Боя се, че ако приятелите ти са попаднали на тях, може да са в опасност — тъжно пророни Безчене, докато вървяха нагоре по улицата.
Зад ъгъла видяха кладата. Беше по средата на улицата. Неколцина звездни хора я захранваха с книги от една къща наблизо с разбита врата и цялата нацапана със звезди.
Вестта за Коен още не беше се разпространила много надалеч. Подпалвачите на книги не му обърнаха внимание, когато се приближи и облегна на стената. В горещия въздух подскачаха къдрави късчета изгорена хартия и се носеха над покривите.
— Какво правите? — попита ги той. Една от звездните, отмахна косата от очите си с почернялата от саждите ръка, втренчи се настойчиво в лявото ухо на Коен и каза:
— Освобождаваме Диска от злото.
От сградата излязоха двама мъже и изгледаха Коен кръвнишки, или поне лявото му ухо.
Коен се пресегна и взе тежката книга, която жената носеше. Корицата й бе инкрустирана със странни червени и черни камъни, изписващи нещо, което според Коен, без съмнение беше някаква дума. Той я показа на Безчене.
— Некротелекомниконът — отсече джуджето, — използва се от магьосниците. Мисля, че е за това как да се контактува с мъртвите.
— Виж ги ти магьосниците — рече Коен. Попипа една от страниците между палеца и показалеца си — беше тънка и съвсем мека. Доста неприятните и органично-изглеждащи писания изобщо не го тревожеха. Да, книга като тази би могла да бъде истински приятел на човека…