— Да? Трябва ли ви нещо? — попита той един от звездните, който го бе сграбчил за ръката.
— Всички магически книги трябва да се изгорят — рече мъжът, но с известна несигурност, тъй като нещо относно зъбите на Коен му вдъхваше неприятното чувство за трезвост.
— Защо? — попита Коен.
— Такава е повелята.
Усмивката на Коен вече бе широка като хоризонта и доста по-опасна.
— Мисля, че трябва да вървим — нервно каза Безчене. Група звездни хора беше се струпала в улицата зад тях.
— Аз пък мисля, че бих искал да убия някого — Коен все още се усмихваше.
— Звездата повелява Дискът да бъде пречистен — рече мъжът, отстъпвайки.
— Звездите не говорят — възрази Коен, изтегляйки сабята си.
— Ако ме убиеш, хиляди ще заемат мястото ми — издума мъжът, който вече бе опрял гръб в стената.
— Да — съгласи се Коен с разумен тон, — но не там е въпросът, нали? Въпросът е, че ти ще си мъртъв.
Адамовата ябълка на мъжа заподскача бясно. Той погледна изкосо сабята на Коен.
— Така е, наистина — призна. — Виж какво… какво ще кажеш, ако изгасим огъня?
— Добра идея — каза Коен.
Безчене го задърпа за колана. Другите звездни хора тичаха към тях. Бяха много, повечето въоръжени и като че ли работата започваше да става малко по-сериозна.
Коен предизвикателно размаха към тях сабята си, обърна се и се втурна да бяга. Дори на Безчене му беше трудно да не изостава.
— Чудна работа — изпъшка той, докато се впускаха надолу по една друга уличка, — За момент… си помислих… че ще искаш да останеш и… да се биеш с тях.
— По дяволите — майтап да става.
Когато излязоха на открито на другия край на уличката, Коен се хвърли към стената, издърпа сабята си, постоя малко с наклонена към рамото си глава, вслушвайки се в приближаващите стъпки, после замахна широко с точен хоризонтален удар на нивото на стомаха. Чу се неприятен звук и няколко писъка, но дотогава Коен беше вече доста далеч нагоре по улицата, движейки се в своя необичаен тромав тръс, който щадеше подутите му стави.
Безчене се бъхтеше мрачно до него, когато той свърна в една гостилница, изрисувана с червени звезди, скочи върху една маса със съвсем слаб болезнен стон, затича се по протежението й — докато, с почти безупречно хореографско умение, Безчене мина право под нея без да се навежда — скочи на земята от другия й край, разчисти си пътя с ритници през кухните и излезе навън на друга улица.
Те препуснаха насам-натам през няколко пресечки и се спряха в един вход. Коен се прилепи до стената и задиша тежко, докато мъничките синьопурпурни светлинки пред очите му изчезнаха.
— Е — изпухтя, — какво успя да вземеш?
— Ъъ, шишето с оцета и солницата — отвърна Безчене.
— Само това?
— Е, ами аз трябваше да мина под масата, нали така? И ти не си взел кой знае какво.
Коен презрително погледна маломерния пъпеш, който беше сварил да набучи в бързината си.
— Това тук сигурно е доста твърдичко — каза, захапвайки го през кората.
— Искаш ли да го посоля? — попита джуджето.
Коен не каза нищо. Стоеше с пъпеш в ръка и зяпнала уста.
Безчене се огледа наоколо. Задънената уличка, в която се намираха, бе пуста, с изключение на някакъв стар сандък, който някой бе оставил опрян на една стена.
Коен беше вперил очи в него. Той връчи пъпеша на джуджето без да го погледне и излезе от сянката. Безчене го наблюдаваше как се промъква безшумно около сандъка (или поне толкова безшумно, колкото бе възможно със стави, скърцащи като кораб с издути платна) и как го побутва веднъж-дваж със сабята си, много внимателно, сякаш всеки момент го очаква едва ли не да избухне.
— Просто сандък — извика му джуджето. — Какво толкова му е специалното на един сандък?
Коен нищо не каза. Клекна болезнено и се вгледа отблизо в ключалката на капака.
— Какво има вътре? — попита Безчене.
— Не ти и трябва да знаеш — отвърна Коен. — Помогни ми да се изправя, ако обичаш.
— Да, но този сандък…
— Този сандък — почна Коен, — този сандък е… — той размаха неопределено ръце.
— Продълговат?
— Свръхестествен — тайнствено произнесе Коен.
— Свръхестествен?
— Ъхъ.
— Аха — рече джуджето.
Постояха малко така, съзерцавайки сандъка.
— Коен?
— Да?
— Какво значи свръхестествен?
— Ами свръхестествен е… — Коен спря и погледна надолу раздразнено. — Ритни го и ще разбереш.
Обковано със стомана ботушче на Безчене се заби в едната страна на сандъка. Коен трепна. Нищо друго не се случи.
— Аха, разбирам — зарадва се джуджето, — свръхестествен значи дървен, нали?