— Не — отвърна Коен. — Той… не би трябвало да реагира така.
— Разбирам — рече Безчене, който не разбираше и започваше да съжалява, че Коен излезе от сянката под това жарко слънце. — Мислиш, че би трябвало да избяга, така ли?
— Да. Или да отхапе крака.
— Аха — каза джуджето. То лекичко хвана Коен под ръка. — Тук под сенчицата е много приятно рече, — защо не си почи…
Коен го отблъсна от себе си.
— Той наблюдаваше тая стена — възкликна. — Гледай, затова не ни обръща никакво внимание. Взира се в стената.
— Да, точно така — успокои го Безчене. — Разбира се, че гледа тази стена с малките си очета…
— Я не се вдиотявай, няма никакви очи — сряза го Коен.
— Извинявай, извинявай — занарежда бързо Безчене. — Гледа стената без очи, извинявай.
— Мисля, че нещо го тревожи — заключи Коен.
— Ами така де, тревожи се, няма съмнение съгласи се Безчене. — Предполагам, че просто иска да се махнем и да го оставим на мира.
— Мисля, че е много озадачен.
— Да, наистина изглежда озадачен — потвърди джуджето.
Коен го изгледа кръвнишки.
— Ти пък как разбра? — заяде се той. Безчене изненадано осъзна, че ролите несправедливо са се сменили. Той гледаше ту Коен, ту сандъка, а устата му непрекъсната се отваряше и затваряше.
— А ти откъде знаеш? — попита.
Но Коен и без това вече не го слушаше. Той седна пред сандъка, ако се приеме, че откъм ключалката бе лицевата му част, и настойчиво се вгледа в него. Безчене отстъпи назад. Странно, казваше умът му, но проклетото нещо наистина ме гледа.
— Е, добре — почна Коен. — Знам, че ние с тебе имаме различия, но сега и двамата се опитваме да намерим хора, скъпи за нас, нали така?
— Аз… — поде Безчене и осъзна, че Коен говори на сандъка.
— Тъй че, кажи ми къде са.
Под ужасения поглед на Безчене, Багажът протегна малките си крачета, стегна се и с всичка сила се вряза в най-близката стена. Около него избухнаха глинени тухли и хоросанен прах.
Коен надникна през дупката. Вътре се виждаше малък мръсен склад. Багажът седеше по средата на пода в състояние на крайна обърканост.
— Магазин! — каза Двуцветко.
— Има ли някой тук? — попита Бетан.
— Ъъ… — промълви Ринсуинд.
— Мисля, че трябва да го сложим да седне някъде и да му дадем чаша вода — отсъди Двуцветко. — Ако тук има такива.
— Има всичко друго — отбеляза Бетан. Стаята беше пълна с рафтове, а рафтовете бяха пълни с всичко. Нещата, които не се побираха върху тях, висяха на гроздове от тъмния мрачен таван; кутии и чували с какво ли не се бяха изсипали на пода.
Отвън не се чуваше нито звук. Бетан се огледа и откри защо.
— Никога не съм виждал толкова стока — отбеляза Двуцветко.
— Едно нещо липсва — убедено рече Бетан.
— Откъде знаеш?
— Трябва само да погледнеш. Току що му се свършиха изходите.
Двуцветко се извърна. Там, където преди бяха вратата и прозорецът, имаше рафтове, наблъскани с кутии; те изглеждаха така, сякаш бяха стояли там дълго време.
Двуцветко сложи Ринсуинд да седне на един паянтов стол до тезгяха и недоверчиво започна да се рови из рафтовете. Имаше кутийки с гвоздеи и четки за коса. Имаше сапуни, изветрели от старост. Имаше куп буркани, съдържащи втечняващ се прах за вана на които някой бе окачил доста тежка самодоволна бележчица, в която се казваше, напук на реалностите, че един от тях би бил Идеалният подарък. Имаше също така и много друг прах.
Бетан надникна по рафтовете на другата стена и се засмя.
— Би ли погледнал това! — възкликна тя.
Двуцветко погледна. Тя държеше… ами, нещо като миниатюрна планинска вила, но с налепени навсякъде морски мидички, като накрая създателят бе изпирографирал „Специален сувенир“ върху покрива (който, естествено се отваряше, тъй че в него да могат да се държат цигари, като при това изпълняваше кратка ламаринена мелодийка).
— Виждал ли си някога подобно нещо? — попита Бетан.
Двуцветко поклати отрицателно глава. Загледа го със зяпнала уста.
— Добре ли си? — попита Бетан.
— Мисля, че това е най-красивото нещо, което някога съм виждал — продължи той.
Над главите им се чу бръмчене. Вдигнаха очи. От тъмния таван се бе спуснал огромен черен глобус. По него проблясваха малки червени светлинки. Под втренчените им погледи, той се извъртя и ги фиксира с голямо стъклено око. Това око заплашваше. Като че ли много настоятелно подчертаваше, че наблюдава нещо отблъскващо.
— Ало? — извика Двуцветко. Над ръба на тезгяха се подаде глава. Изглеждаше ядосана.
— Надявам се, че възнамерявахте да платите това — рече злобно тя. Изражението й внушаваше, че тя очаква от Ринсуинд да кажа „да“, и че не би му повярвала.