— Него ден затварях по-рано — продължи продавачът.
— Така ли?
— Да, и го чух как блъска дръжката на вратата. Бях окачил там табела, нали се сещаш, на която пише такова: "Затворено, дори и за покупка на цигари „Черна магия“. Както и да е, чух, че хлопа и се засмях.
— Засмя се?
— Ами да. Ето така. Хнъфхнъфхнъфблорт.
— Май не е препоръчително да се прави така. — рече Двуцветко, клатейки глава.
— Зная, зная. Баща ми винаги казваше, той казваше: "Не си пъхай сметалото из магьосническите работи… Както и да е, чух го да вика как никога вече нямало да затвори и още много думи, които не можах да разбера, и после магазинът… магазинът оживя.
— И оттогава не си спрял да се скиташ?
— Да. Предполагам, че един ден може и да намеря магьосника и това, което търсеше, може би ще бъде в наличност. Дотогава трябва да обикалям от място на място…
— Направил си нещо ужасно — отсъди Двуцветко.
Продавачът избърса носа си в престилката.
— Благодаря ти — каза.
— Въпреки това, той не би трябвало да те проклина чак толкова лошо — добави Двуцветко.
— О, да. Е… — продавачът опъна престилката си и смело опита да се вземе в ръце. — Както и да е, това няма да ви закара в Анкх-Морпорк, нали?
— Чудното е — продължаваше Двуцветко; — че на времето купих Багажа си в един такъв магазин. Друг магазин де.
— О, да, има няколко такива — обясни продавачът, след това се обърна пак към масичката, — онзи магьосник трябва да е бил много нетърпелив човек.
— Вечно скитащи се из вселената — размишляваше Двуцветко.
— Точно така. Имай предвид, че се реализират спестявания и от такси.
— Такси?
— Да, това са… — продавачът спря, сбръчквайки чело. — Не мога точно да си спомня, беше толкова отдавна. Такси, такси…
— Наемно превозно средство?
— Да, май че това беше.
— Чакай… той размишляваше върху нещо — извика Коен.
Безчене вдигна уморен поглед. Беше му доста приятно да си седи на сянка. Тъкмо бе стигнал до извода, че опитвайки се да избяга от град, пълен с буйстващи луди, изглежда бе позволил на един луд да му посвети цялото си внимание. Питаше се дали ще остане жив, за да съжалява за това.
Силно се надяваше на това.
— О, да, без съмнение размишлява — горчиво поде той. — Това е очевидно.
— Мисля, че ги е открил.
— О, много добре.
— Хвани се за него.
— Да не си луд? — възпротиви се Безчене.
— Познавам това нещо, довери ми се. Да не би да предпочиташ да останеш при всичките тия звездни хора? Може би ще им се прииска да си поговорят с тебе.
Коен предпазливо се приближи към Багажа, хвърли се и го възседна. Багажът не му обърна внимание.
— Побързай — подкани Коен. — Мисля, че ще тръгне.
Безчене вдигна рамене и внимателно се покатери зад Коен.
— Така ли? — каза. — И как ще т…
Анкх — Морпорк!
Перла сред градовете!
Това не е съвсем точно описание, разбира се не е валчест и не блести — но дори и най-върлите му врагове биха се съгласили, че ако трябва да се оприличи Анкх-Морпорк на нещо, то това би могло да бъде и купчина смет, покрита със заразните изпражнения на умиращо мекотело.
Съществували са и по-големи градове. Имало е и по-богати градове. Без съмнение, имало е и по-красиви градове. Но нито един град в мултивселената не можеше да си съперничи с Анкх-Морпорк, що се отнася да миризмата.
Древните, които знаят всичко за всички вселени и са мирисали миризмите на Калкута и на Керк, и на Ужасорум мапспорт, са единодушни, че дори тези изящни бисери на носовата поезия са просто детски стихчета в сравнение със славната Анкх-Морпоркска воня.
Можете да говорите за див лук. Можете да говорите за чесън. Можете да говорите за Франция. Продължавайте. Но ако не сте помирисвали Анкх-Морпорк в горещ ден, вие нищо не сте помирисвали.
Жителите му се гордеят с нея. Те изнасят столовете си навън, за да й се наслаждават, когато наистина денят е подходящ. Те издуват бузи и се тупат по гърдите, и весело коментират малките й отличителни нюанси. Издигнали са й даже статуя, ознаменуваща времето, когато войските на вражеската държава се опитвали да превземат града тихомълком през една тъмна нощ и успели да се покачат на градските стени, когато, за техен ужас, запушалките им за нос сдали багажа. Богати търговци, прекарали дълги години в чужбина, нарочно пращат да им донесат специално запушени и запечатани бутилки с родна воня, която изкарва сълзи в очите им.