Тя има такъв ефект.
Съществува само един начин да се опише ефекта на Анкх-Морпоркската миризма върху носа на посетителя и това е аналогията.
Вземете пъстър кариран плат. Поръсете го с конфети. Оставете го с многоцветни мигащи лампички.
Сега вземете хамелеон.
Сложете хамелеона върху плата.
Гледайте внимателно.
Видяхте ли?
Което обяснява защо, след като магазинът най-сетне се материализира в Анкх-Морпорк, Ринсуинд се изправи рязко и каза:
— Пристигнахме.
Бетан пребледня, а Двуцветко, който не притежаваше обоняние, възкликна:
— Така ли? Откъде позна?
Бяха пътували през целия дълъг следобед. Бяха се врязвали в действителното пространство на няколко стени в най-различни градове, тъй като, според продавача, магическото поле на Диска играело номера и всичко разваляло.
Всички градове бяха опразнени от повечето от жителите си и принадлежаха на скитащи банди от побеснели лявоухогледащи хора.
— Откъде идат всичките тия хора? — попита Двуцветко, когато избягаха от поредната тълпа.
— Във всеки нормален човек се крие луд, който се мъчи да излезе — поясни продавачът. — Винаги съм си го представял така. Никой не полудява по-бързо от нормалния човек.
— Това е съвсем безсмислено — възмути се Бетан, — ако ли пък не е, никак не ми харесва.
Звездата беше по-голяма от слънцето. Тази нощ нямаше да има нощ. На отсрещния хоризонт, собственото слънчице на Диска полагаше всички усилия да залезе нормално, но цялостният ефект на всичката тази червена светлина беше, че правеше града, който никога не е бил особено красив, да изглежда като картина, рисувана от фантастичен художник махмурлия, след като е смъркал боя за обувки.
Но тук беше неговият дом. Ринсуинд надникна нагоре-надолу по пустата улица и се почувства почти щастлив.
Дълбоко в мозъка му Магията вдигаше страхотна врява, но той не й обръщаше внимание. Може би беше вярно, че магията отслабва с приближаването на звездата или пък навярно толкова дълго бе търпял Магията в главата си, че си беше изградил нещо като психологически имунитет, но откри, че успява да й се противопостави.
— Намираме се на пристанището — оповести той. — Помиришете само този морски въздух!
— О — пророни Бетан, като се облегна на стената, — да.
— Това е озон, нищо друго — заяви Ринсуинд. — Ето ви въздух с характер — Той вдъхна дълбоко. Двуцветко се обърна към продавача.
— Е, надявам се да намериш твоя магьосник рече. — Съжалявам, че не купихме нищо, но всичките ми пари са в Багажа ми, нали разбираш?
Продавачът му бутна нещо в ръката.
— Малък подарък — каза. — Ще ти потрябва.
Втурна се обратно към магазина, звънчето дрънна, табелата, на която пишеше: „Елате утре за Спуунфетчърови Пиявици, Малките Смукльовци“, се блъсна безнадеждно във вратата, и магазинът се сля с тухлената стена, като че ли никога не го е имало. Двуцветко внимателно се пресегна и докосна стената, неспособен да повярва съвсем.
— Какво има в торбичката? — попита Ринсуинд. Беше дебела кафява книжна торбичка с дръжки от канап.
— Ако й пораснат крачетата, не искам и да я знам — предупреди Бетан.
Двуцветко надникна вътре и извади съдържанието й.
— Това ли е всичко? — попита Ринсуинд. — Малка къщурка, облепена с мидички, а?
— Много е полезна — защити я Двуцветко. — В нея можеш да си държиш цигарите.
— И те са, в същност, това, от което наистина имаш нужда, нали? — попита Ринсуинд.
— Аз пък имам нужда от шише много силен лосион против слънчево изгаряне — каза Бетан.
— Хайде — рече Ринсуинд и се запъти надолу по улицата. Останалите го последваха.
На Двуцветко му хрумна, че са необходими няколко утешителни думи, малък светски разговор, както би го формулирал той, такъв, който общо взето, би я поободрил.
— Не се тревожи — подхвана той. — Има някакъв шанс все пак Коен да е още жив.
— О, струва ми се, няма съмнение, че е жив. — отвърна тя, като удряше крак по калдаръма, сякаш се чувстваше лично засегната от всеки един камък поотделно. — Човек с неговата професия не доживява до осемдесет и седем години, ако всеки път умира. Но го няма тук.
— И Багажът ми го няма — каза Двуцветко, — разбира се, моето не е същото.
— Мислиш ли, че звездата ще се сблъска с Диска?
— Не — уверено заяви Двуцветко.
— Защо не?
— Защото Ринсуинд мисли, че няма.
Тя го погледна удивена.
— Видиш ли — продължи туристът, — нали знаеш какво се прави с водораслите?
Бетан, израснала във Въртопените Равнини, беше чувала за морето само от приказките, и беше решила, че не й харесва. Тя го изгледа неразбиращо.