— Ядат ли се?
— Не, прави се следното, окачаш ги пред вратата си, и те ти казват дали ще вали дъжд.
Бетан бе научила още нещо, и то беше, че изобщо няма смисъл да се опитваш да разбереш какво говори Двуцветко и че единственото, което ти остава, е да тичаш успоредно с разговора и да се надяваш, че можеш да го възседнеш като завива зад някой ъгъл.
— Разбирам — каза тя.
— Ринсуинд е като тях, нали разбираш?
— Като водораслите ли?
— Да. Ако имаше нещо, от което трябва да се плашим, той щеше да се уплаши. Но той не се бои. Звездата е май единственото нещо, от което съм го видял да не се бои. Ако той не се е разтревожил, то, имай ми вяра, няма нищо тревожно.
— Няма да вали, така ли? — попита Бетан.
— Ами, не. Метафорично казано.
— Аха — Бетан реши да не пита какво значи „метафористично“, за да не би да е нещо, свързано с водорасли.
Ринсуинд се извърна.
— Хайде — подкани ги. — Вече не е далеч.
— Къде отиваме? — попита Двуцветко.
— В Невидимия Университет, разбира се.
— Дали е разумно?
— Сигурно не е, но аз все пак отивам… — Ринсуинд спря. Лицето му се беше сгърчило от болка. Той запуши ушите си с ръце и изпъшка.
— Магията те мъчи, а?
— Ъхъ.
— Опитай да си тананикаш.
Ринсуинд направи гримаса.
— Ще се отърва от това чудо — рече прегракнало, — ще го пратя обратно в книгата, където му е мястото. Искам си главата само за мене!
— Но тогава… — подхвана Двуцветко и млъкна. Чуваше се ясно — далечно монотонно скандиране и тропот от множество крака.
— Мислиш ли, че това са звездни хора? — попита Бетан.
Такива бяха. Първите редици се появиха иззад ъгъла на стотина ярда от тях, зад окъсаното бяло знаме с изрисувана на него осмоъгълна звезда.
— Не са само звездни хора — отбеляза Двуцветко. — Всякакви хора!
Тълпата ги повлече в устрема си. В един миг стояха насред опустялата улица, в следващия се движеха против волята си в потока човешки същества, който ги отнасяше все по-навътре из града.
Светлината от факлите се плъзгаше на талази по влажните тунели дълбоко под Университета, докато ръководителите на осемте магьоснически Ордена вървяха един зад друг.
— Тук долу поне е хладно — отбеляза един.
— Не би трябвало да сме тук.
Траймън, който крачеше начело, нищо не каза. Но той усилено мислеше. Мислеше за бутилката смазочно масло в колана си и за осемте ключа, които носеха магьосниците — осем ключа, които щяха да паснат на осемте катинара, приковали Октаво към нейния аналой. Мислеше си, че старите магьосници, които усещат, че магията губи своята сила, са погълнати от собствените си проблеми и може би не са толкова бдителни, колкото би трябвало да бъдат.
Мислеше, че след няколко минути Октаво, най-голямата концентрация на магия върху Диска, ще бъде в ръцете му.
Въпреки хладината в тунела, той започна да се поти.
Стигнаха до обкована с олово врата, поставена в самия камък. Траймън извади тежък ключ, добър, честен железен ключ, различен от извитите и обезпокоителни ключове, които щяха да отключат Октаво — капна малко масло в ключалката, вкара ключа, превъртя го. Ключалката се отвори, скърцайки протестиращо.
— Държим ли всички на решението си? — попита Траймън.
Магьосниците неясно изсумтяха в утвърдителен смисъл.
Той блъсна вратата.
Над главите им се изтъркули топъл вихър от гъст и някак мазен въздух. Стаята бе пълна с високо и неприятно жужене. Малки искрящи октаринови пламъчета заизскачаха от всеки нос, нокът и брада.
Магьосниците, навели глава срещу бурята от безредна магия, която бушуваше в стаята, напредваха с мъка. Полузавършени фигури се кискаха и пърпореха около тях — кошмарните обитатели на Занданните Измерения постоянно проверяваха (с неща, които минаваха за пръсти, само защото се намираха на края на ръцете им) дали не могат да се промъкнат незабелязано в кръга от светлина, който минаваше за вселена на разума и реда.
Дори в това неблагоприятно за всички магически неща време, дори в стая, конструирана така, че да омекотява магическите вибрации, Октаво продължаваше да пращи от сила.
В действителност нямаше нужда от факли. Октаво изпълваше стаята с мъглява потискаща светлина, която по-точно изобщо не беше светлина, а обратно на светлината; тъмнината не е обратното на светлината, тя е просто нейното отсъствие, а това, което се излъчваше от книгата беше светлината, която се намира отвъд тъмнината, фантастичната светлина.
Тя имаше доста разочароващ пурпурен цвят.
Както вече отбелязахме, Октаво бе прикована с вериги за аналой, изрязан във формата на същество, прилично донякъде на птица, донякъде на земноводно, но ужасяващо живо. Чифт бляскави очи се обърнаха към магьосниците с прикрита омраза.