— Просто ги взехме — обясни Бетан.
— Но оставихме пари — додаде Двуцветко. — Тоест, щяхме да оставим, ако имахме…
— Затова той настоя да оставим бележка — уморено завърши Бетан.
Двуцветко се изопна в цялата си дължина, което едва ли си струваше.
— Не виждам никаква причина… — подхвана надуто.
— Да, да — пророни мрачно Бетан, като сядаше. — Знам, че не виждаш. Ринсуинд, всички магазини са разбити, сума народ отсреща разграбваше музикални инструменти, представяш ли си?
— Така ли — каза Ринсуинд, взе единия от ножовете и замислено изпробва острието му. — Бигбандити, предполагам.
Заби острието в стената, завъртя го и се отдръпна назад, за да избегне падащия тежък камък.
Погледна нагоре, като броеше под носа си, после повдигна още един камък от мястото му.
— Как го направи? — полюбопитства Двуцветко.
— Повдигни ме да стъпя горе, ако обичаш? — помоли Ринсуинд.
След малко, пъхайки краката си в дупките, които беше направил, той беше стигнал до средата на стената и продължаваше по същия начин нагоре.
— От векове е все така — долетя от високото гласът му. — Някои от камъните нямат хоросан. Таен вход, нали разбирате? Я се пазете там долу.
Още един камък се стовари върху калдаръма.
— Студентите са го създали много отдавна. — продължаваше Ринсуинд. — Удобен начин и да влизаш след позволения час.
— Аха — каза Двуцветко. — Разбирам. Прехвърлят стената и хайде в примамливо осветените заведения — пият, пеят и рецитират поезия, нали?
— Почти го налучка, с изключение на пеенето и поезията, да — рече Ринсуинд. — Няколко шипа би трябвало да се вадят… — чу се дрънчене.
— От тази страна не е много висока — чуха го да вика след няколко секунди — Хайде. Ако ще идвате, идвайте.
Ето така Ринсуинд, Двуцветко и Бетан влязоха в Невидимия Университет.
По същото време, на едно друго място в Университета…
Осемте магьосника пъхнаха ключовете си и, разменяйки си не един тревожен поглед, ги превъртяха. Чу се слабо изщракване и ключалката се отвори.
Октаво бе на свобода. Едва видима октаринова светлина пробягваше по корицата й.
Траймън протегна ръка и я взе, и никой от останалите не се възпротиви. Тръпки побиха ръката му.
Той се обърна към вратата.
— Да вървим в Голямата Зала, Братя — рече. Ако ми позволите да мина пред вас…
И никой не възрази.
Той стигна да вратата, сложил книгата под мишницата си.
Усещаше я гореща и някак боцкаща.
При всяка крачка очакваше някой да извика, да запротестира, но никой не го направи. С мъка се контролираше да не прихне да се смее. Беше по-лесно, отколкото би могъл да си представи.
Останалите бяха стигнали до средата на клаустрофобния зандан, когато той вече преминаваше през вратата, и може би бяха успели вече да забележат нещо в стойката на раменете му, но беше твърде късно, защото, затръшнал вратата, превъртял ключа и беше си позволил оная усмивка.
Тръгна безгрижно по коридора, без да обръща внимание на гневните крясъци на магьосниците, които тъкмо откриваха колко е невъзможно да се правят магии в стая, строена така, че да бъде непроницаема за магия.
Октаво се гърчеше, но Траймън я държеше здраво. Сега започна да тича, без да мисли за ужасните неща, които усещаше под мишницата си, докато книгата се променяше и превръщаше в твари космати, кокалести и бодливи. Престана да чувства ръката си. Слабите бърборещи звуци, които чуваше от известно време се усилиха, гонени от други — хилене, подканване, гласове на невъобразими ужаси, които Траймън твърде лесно си въобразяваше. Докато тичаше през Голямата Зала и нагоре по парадното стълбище, сенките започнаха да се движат, да се преобразуват и да затягат обръча си около него. Усети също така, че нещо го преследва, нещо с пъргави крака, което се движи неприлично бързо. По стените се образува лед. Вратите се втурваха срещу му, докато просвистяваше край тях.
Имаше чувството, че стъпва не върху стъпалата, а върху някакъв език…
Траймън не напразно бе прекарал дълги часове в любопитния еквивалент на гимнастически салон на Университета, трупайки психомускули. Не се доверявай на сетивата, знаеше той, защото те могат да бъдат измамени. Стълбите са някъде там, пожелай да бъдат там, призови ги към съществуване, както се катериш и човече, добре би било да го направиш майсторски. Защото това не е само въображение.
Великият АТуин забави хода си.
С лапи, големи колкото континенти, небесната костенурка се бореше с притегателната сила на звездата и чакаше.