Нямаше да чака дълго…
Ринсуинд се промъкна в Голямата Зала. Някой бе запалил факли и като че ли бе подготвил сцената за някакъв вид магическа работа. Но церемониалните свещници бяха прекатурени, сложните октограми, изрисувани с тебешир върху пода бяха поизтрити тук-там, сякаш нещо бе танцувало върху тях и въздухът бе изпълнен с някаква миризма, неприятна даже по либералните Анкх-Морпоркски стандарти. В нея имаше нещо, което напомняше на сяра, но върху него се наслагваше нещо по-лошо. Миришеше като дъното на изкуствено езерце.
В далечината се чу шум от падане и много крясъци.
— Изглежда портите се строполиха — отбеляза Ринсуинд.
— Да се махаме оттук — подкани Бетан.
— Подземията са насам — каза Ринсуинд и тръгна през един сводест портал.
— Там долу?
— Да. Тук ли предпочиташ да останеш?
Той взе една факла от поставката й на стената и тръгна надолу по стълбите.
След първите няколко площадки стените вече не бяха облицовани, а каменни. Тук-там някои тежки врати бяха подпрени така, че да стоят отворени.
— Чух нещо — съобщи Двуцветко.
Ринсуинд наостри уши. Наистина се чуваше някакъв шум от дълбините под тях. Не звучеше страшно. Като че ли много хора чукаха по някаква врата и викаха „Ей“.
— Да не би да са онези твари от Занданните Измерения, за които ни разказваше? — попита Бетан.
— Те не псуват така — отвърна Ринсуинд, — Да вървим.
Забързаха по капещите тунели, като следваха крясъците, проклятията и дълбоката суха кашлица, която някак ги успокояваше — каквото и да свистеше така, решиха те, не би могло да представлява опасност.
Най-накрая стигнаха до една ниша, в която имаше врата. Тя изглеждаше достатъчно здрава, за да удържи прииждащо море. Съзряха малка решетка.
— Хей — извика Ринсуинд. Не беше от кой знае каква полза, но не можа да измисли нищо по-добро.
Настана внезапна тишина. После един глас от другата страна на вратата попита много бавно:
— Кой е там вън?
Ринсуинд позна този глас. От него с ужас се бе стряскал в мечтанията си през не един училищен следобед преди много години. Беше на Лемюъл Пантър, който някога се бе заел лично да набие основите на гадаене с кристал и призоваване на духове в главата на младия Ринсуинд. Той си спомни очите му, като свределчета върху свинското му лице и думите: „А сега, господин Ринсуинд ще излезе и ще начертае на дъската съответния символ“, и дългото милион мили разстояние до дъската покрай чакащите му съученици, докато отчаяно се опитваше да си спомни за какво бе каканизал гласа преди около пет минути. Дори и сега гърлото му съхнеше от ужас и неопределено чувство за вина. Занданните Измерения просто нямаха нищо общо с това.
— Моля, господине, това съм аз, господине, Ринсуинд, господине — проскърца гласът му. Видя как Двуцветко и Бетан го гледат със зяпнали уста и се изкашля. — Ето кой е. Ринсуинд. Да.
От другата страна на вратата зашумулкаха и зашептяха.
— Ринсуинд?
— Принц кой?
— Спомням си едно момче без никакви…
— Магията, помните ли?
— Ринсуинд?
Настана кратко мълчание. После един глас попита:
— Предполагам, че ключът не е в ключалката, нали?
— Не — отвърна Ринсуинд.
— Какво каза той?
— Каза: „не“.
— Характерно за момчето.
— Ъъ, кои сте там вътре? — попита Ринсуинд.
— Магистрите по магьосничество — отвърна гласът високомерно.
— Защо?
— Ами, ъъ, заключени сме тук вътре — неохотно поясни гласът.
— Заключени, с Октаво?
Шуш, Шуш.
— Октаво всъщност я няма тук вътре, всъщност — бавно изрече гласът.
— А, но вие сте вътре, така ли? — попита Ринсуинд възможно най-любезно, като в същото време се хилеше като некрофил в морга.
— Такъв е, изглежда, случаят.
— Има ли нещо, от което се нуждаете? — разтревожи се Двуцветко.
— Можете ли да се опитате да отворим с нещо ключалката? — попита Бетан.
— Безсмислено е — каза Ринсуинд. — Абсолютно непроницаема за крадци.
— Предполагам, че Коен щеше да може — заяви Бетан, — където и да е сега.
— Багажът веднага щеше да я разбие — съгласи се Двуцветко.
— Е, сега нищо не можем да направим — каза Бетан. — Хайде да излезем на чист въздух. Поне на по-чист въздух от тоя.
Тя се връцна и тръгна да излиза.
— Чакай, чакай — викна Ринсуинд, — колко типично, нали? На Стария Ринсуинд нищо няма да му хрумне, нали? О, не той е само калабалък да става, така е. Ритнете го като внимавате. Не разчитайте на него, той е…
— Добре де — разкая се Бетан. — Да чуем тогава.
— …нищожество, неудачник, само един… ъъ, какво?
— Как смяташ да отвориш вратата? — попита Бетан.