Ринсуинд я погледна със зяпнали уста. После погледна към вратата, Тя наистина беше солидна и ключалката имаше самозадоволителен вид.
Но той беше успял да влезе веднъж, преди много време. Ринсуинд студентът я беше блъснал, тя се бе отворила широко и само миг по-късно Магията бе скочила в мозъка му и бе съсипала живота му.
— Слушай — продума един глас иззад решетката, стремейки се да бъде любезен. — Иди и ни намери някой магьосник, хайде, момчето ми.
Ринсуинд пое дълбоко въздух.
— Отдръпнете се — кресна.
— Какво?
— Намерете нещо, зад което да се скриете — излая той със съвсем леко треперещ глас. — Вие също — нареди на Бетан и Двуцветко.
— Но ти не можеш…
— Не се шегувам!
— Не се шегува — подкрепи го Двуцветко. — Ей тази малка веничка отстрани на челото му, виждаш ли я, като запулсира така, е…
— Млъкни!
Ринсуинд неуверено вдигна едната си ръка и я насочи към вратата.
Последва пълна тишина. О, богове, помисли си той, какво ще стане сега?
В чернилката в дълбините на мозъка му Магията се размърда неспокойно.
Ринсуинд се опита да се настрои на вълните, или на каквото и да било там, на метала на ключалката. Ако успееше да предизвика дисхармония сред атомите там, така че да се разединят…
Нищо не се случи.
С мъка преглътна и насочи вниманието си към самата врата. Дървесината беше стара и почти вкаменена, вероятно не би горяла даже накисната в мазнина и пусната в пещ. Все пак се опита, като обясни на древните молекули, че трябва да опитат да подскачат нагоре-надолу, за да се стоплят…
В напрегнатата тишина на собствения си мозък, той впи свиреп поглед в Магията, която изглежда много се смути.
Спря се и върху въздуха около самата врата, размишлявайки как би могъл най-добре да го изкриви в неестествени форми, тъй че вратата да почне да съществува в съвсем друг набор от измерения.
Вратата не се и помръдваше, предизвикателно солидна.
Плувнал в пот, отново изминаващ в съзнанието си безкрайното разстояние до черната дъска пред ухилените лица на съучениците си, той отчаяно се обърна пак към ключалката. Би трябвало да е направена от малки късчета метал, не много тежки…
От решетката се чу едва доловим шум. Идеше от магьосници, които се отърсват от напрежението и клатят глави.
Някой прошепна: „Нали ти казах“…
Чу се слаб стържещ звук и щракане.
Лицето на Ринсуинд бе застинало като маска. Едри капки пот се стичаха от брадичката му. Чу се още едно изщракване и неохотно стържене на валове. Траймън бе смазал ключалката, но дългогодишната ръжда и праха бяха попили, а единствения начин, по който един магьосник може да помръдне нещо с магия, освен ако не успее да впрегне някакъв външен източник, е да използва машинарията на собствения си мозък.
Ринсуинд усилено се опитваше да попречи на мозъка си да бъде изтласкан през ушите.
Ключалката изтрака. Металните бутала, запънали в гнездата си, поддадоха, задвижиха лостовете.
Лостовете изщракаха, зъбците се захванаха. Чу се дълъг протяжен стържещ звук, който събори Ринсуинд на колене.
Вратата се отвори, завъртайки болните си панти. Магьосниците предпазливо се заизмъкваха.
Двуцветко и Бетан помогнаха на Ринсуинд да се изправи на крака. Лицето му бе сиво, олюляваше се.
— Не беше лошо — изкоментира един от магьосниците, разглеждайки отблизо ключалката. — Може би малко бавничко.
— Това няма значение! — сряза го Джиглад Уърт. — Вие тримата, да сте видели някого, като слизахте насам?
— Не — отвърна Двуцветко.
— Някой открадна Октаво.
Ринсуинд рязко вдигна глава. Фокусира очи.
— Кой?
— Траймън.
Ринсуинд преглътна.
— Един такъв висок? — попита Ринсуинд. — Всички казваха, че ще отиде далеч.
— Много по-далеч, отколкото предвижда, ако отвори книгата — рече един от магьосниците, който набързо си свиваше цигарка с треперещи пръсти.
— Защо? — попита Ринсуинд, — какво ще стане?
Магьосниците се спогледаха.
— Това е древна тайна, предавана от маг на маг, и не можем да я казваме на непосветени — отвърна Уърт.
— О, хайде, кажете я — помоли Двуцветко.
— Е, добре, може би вече е без значение. Един мозък не може да разбере всички магии. Ще рухне и ще остави дупка.
— Къде? В главата му?
— Хъм. Не. В материята на Вселената — обясни Уърт. — Той сигурно си мисли, че може сам да я контролира, но…
Усетиха звука преди да го чуят. Започна в камъните като бавна вибрация, после внезапно се изви в остър като бръснач стон, който заобикаляше ушните тъпанчета и се забиваше право в мозъка. Звучеше като човешки глас, който пее, или напява, или пък пищи, но съдържаше по-дълбоки и по-ужасяващи съзвучия.