Останалите изглежда не бяха забелязали.
Освен това изглежда стояха съвсем неподвижни.
Траймън се бе опитал да задържи седемте Магии в мозъка си и той се бе разрушил, и Занданните Измерения безпогрешно си бяха представяли, че Тварите ще дойдат марширувайки от някаква пробойна в небето, размахвайки челюсти и пипала. Това бе старомоден начин, прекалено рискован. Дори безименните ужасии се научаваха да се движат в крак с времето. Единственото, което трябваше да превземат, бе една глава.
Очите му бяха празни дупки.
Знанието прободе мозъка на Ринсуинд като леден нож. Занданните Измерения ще представляват забавачница в сравнение с това, което Тварите биха могли да сторят в една подредена вселена. Хората копнееха за ред и именно ред щяха да получат — редът на затягащата се бурма, неотменимият закон за правите линии и цифри. Сами щяха да се молят за беди и нещастия…
Траймън го гледаше. Нещо го гледаше. И въпреки това, другите не бяха забелязали. Дали изобщо можеше да им обясни? Траймън изглеждаше както обикновено, с изключение на очите и една лека лъскавина на кожата.
Докато се взираше, Ринсуинд осъзнаваше, че има много по-лоши неща от Злото. Демоните в Ада измъчваха самите ни души, но го правеха точно защото високо ценяха душите; злото винаги ще се опитва да превземе вселената, ио то поне счита, че вселената си заслужава усилието. Докато сивият цвят зад тези празни очи ще тъпче и руши, без дори да удостои жертвите си с уважението на омразата. Изобщо няма даже да ги забележи. Траймън протегна ръка.
— Осмата магия — рече. — Дай ми я.
Ринсуинд отстъпи назад.
— Това е неподчинение, Ринсуинд. Аз съм в края на краищата твой шеф. Всъщност, току що ме избраха за върховен глава на всички Ордени.
— Така ли? — дрезгаво каза Ринсуинд. Погледна към останалите магьосници. Те стояха неподвижни, като статуи.
— О, да — любезно отвърна Траймън. — И то съвсем без да ги подтиквам. Много демократично.
— Предпочитах традицията — каза Ринсуинд, — така дори мъртвите получават глас.
— Ще ми дадеш магията доброволно — нареди Траймън. — Трябва ли да ти показвам какво ще направя в противен случай? И накрая пак ще ми я отстъпиш. Ще пищиш и ще молиш да те оставя да ми я дадеш.
Ако има някакъв край това, ето го, помисли си Ринсуинд.
— Ще трябва да си я вземеш — отвърна. — Аз няма да ти я дам.
— Аз си те спомням — почна Траймън. — Никак не те биваше като студент, ако се не лъжа. Ти така и не се довери на магията, непрекъснато твърдеше, че би трябвало да има по-добър начин за управление на една вселена. Е, ще видим. Имам планове. Ние с теб можем да…
— Без мен — твърдо заяви Ринсуинд.
— Дай ми Магията!
— Опитай да си я вземеш — каза Ринсуинд, отстъпвайки назад. — Мисля, че не можеш.
— О?
Ринсуинд скочи встрани, когато от пръстите на Траймън проблясна октаринов огън и превърна пода в бълбукаща каменна локвичка.
Усещаше как магията се спотаява в дълбините на мозъка му. Усещаше страха й.
В притихналите пещери на главата си, той понечи да я хване. Тя отстъпи стъписана, като куче, изправено пред побесняла овца. Той я последва, гневно тропайки през запустелите парцели и порутените бедняшки квартали на своето подсъзнание, и накрая я намери да се крие зад купчина порицани спомени. Тя изръмжа, изразявайки мълчаливо неподчинение, но на Ринсуинд тия не му минаваха.
„Значи така, а?“ — викна й той. — „Когато дойде времето да си разкрием картите, ти бягаш и се криеш, а? Страхуваш се, а?“
„Глупости“ — отвърна Магията, — „не можеш да мислиш така, аз съм една от Осемте Магии“.
Но Ринсуинд гневно я нападна, крещейки: „Може и да си, но факт е, че точно така мисля и по-добре да си спомниш в чия глава си, ясно ли е? Тук вътре мога да си мисля каквото си искам!“
Ринсуинд пак отскочи встрани, за да избегне огнена светкавица, която разцепи горещата нощ. Траймън се ухили и направи още едно сложно движение с ръце.
Някаква тежест се стовари върху Ринсуинд. Усещаше как всеки инч от кожата му сякаш се използва като наковалня. Строполи се на колене.
— Има много по-лоши неща — любезно го осведоми Траймън. — Мога да изкарам месото ти да гори върху костите ти, или пък да напълня тялото ти с мравки. Притежавам силата да…
— Знаеш ли, че аз имам сабя?
Гласът беше пискливо предизвикателен.
Ринсуинд вдигна глава. През пурпурната мараня на болката той съзря Двуцветко, който се беше изправил зад Траймън и държеше сабята точно както не трябва.