— Сега! — извика.
— Сега какво? — попита Двуцветко. — А, да, добре!
Той замахна със сабята непохватно, но доста силно, и не улучвайки Ринсуинд само с няколко инча, дълбоко я заби в тялото на Съществото. Чу се високо бръмчене, сякаш бе разтурил гнездо на оси и крака, ръце и пипала замахаха в безредна агония. То отново се претъркули, като пищеше и биеше по камъните и в следващия момент вече изобщо не биеше по нищо, тъй като се бе претъркулило от края на стълбището, грабвайки Ринсуинд със себе си.
Чу се шляпане, когато то подскочи няколко пъти по каменните стъпала, после далечен чезнещ цисък, когато се изтъркули в дълбините на кулата.
Всичко завърши с глуха експлозия и проблясване на октаринова светлина.
После Двуцветко остана сам на покрива на кулата — тоест, сам с изключение на седем магьосника, които изглежда все още бяха замръзнали по местата си.
Удивен, той видя как седем огнени кълба се издигнаха от мрака и се гмурнаха в изоставената Октаво, която изведнъж придоби предишния си вид и стана много по-интересна.
— О, боже — промълви. — Предполагам, че това са Магиите.
— Двуцветко.
Гласът бе глух и еклив и едва-едва се познаваше, че е на Ринсуинд.
Двуцветко замръзна малко преди да докосне книгата.
— Да? — каза. — Ти… ти ли си това, Ринсуинд?
— Да — отвърна гласът, отекващ с гробовен тон. — И има нещо много важно, което искам да направиш за мен, Двуцветко.
Двуцветко се огледа. Взе се в ръце. Значи все пак той щеше да реши съдбата на Диска.
— Готов съм — рече с глас, в който трептеше гордост. — Какво е това, което искаш да направя?
— Първо, искам да слушаш много внимателно. — търпеливо обясни обезплътеният глас на Ринсуинд.
— Слушам те.
— Много е важно, когато ти кажа какво да правиш да не кажеш: „Какво имаш предвид?“ или пък да не спориш или нещо подобно, ясно ли ти е?
Двуцветко застана мирно. Поне мозъкът му застана мирно, тялото му в действителност не би могло. Той вдигна нагоре няколко от брадичките си.
— Готов съм — каза.
— Добре. Сега, това което искам да направиш е…
— Да?
Гласът на Ринсуинд се извиси от дълбините на стълбището.
— Искам да дойдеш и да ме издърпаш, преди да съм изпуснал този перваз — рече гласът.
Двуцветко отвори уста и веднага я затвори. Изтича до квадратната дупка и надникна вътре. На ръждивата светлина на звездата, той едва успя да различи вдигнатите към него очи на Ринсуинд.
Двуцветко легна по корем и протегна ръка.
Ръката на Ринсуинд стисна китката му по начин, който съобщаваше на Двуцветко, че ако той, Ринсуинд, не бъде издърпан, няма никаква възможност тя да бъде освободена.
— Радвам се, че си жив — каза.
— Добре. И аз — рече Ринсуинд.
Той се поогледа малко в тъмнината наоколо. След последните няколко минути, тя му бе станала почти приятна, но само почти.
— Издърпай ме, тогава — намекна.
— Мисля, че това ще е някак трудно — изпъшка Двуцветко. — Дори струва ми се, че май няма да мога.
— За какво си се хванал?
— За теб.
— Искам да кажа, освен за мене.
— Какво искаш да кажеш, освен за тебе? — попита Двуцветко.
Ринсуинд изпусна една дума.
— Виж какво — почна Двуцветко. — Стъпалата са подредени в спирала, нали така? Ако някак си те размахам и после ти се пуснеш…
— Ако ще ми предлагаш да се опитам да падна от височина 20 фута в тази черна като рог кула с надеждата да улуча няколко мазни стъпълца, които може даже вече да не са там, ще имаш да вземаш — сряза го Ринсуинд.
— Тогава има още само една възможност.
— Казвай човече.
— Можеш да паднеш от 500 фута в тъмната като в рог кула и да улучиш камъни, които със сигурност са там — рече Двуцветко.
Под него настъпи мъртво мълчание. После Ринсуинд заяви обвинително:
— Това беше сарказъм.
— Аз пък си помислих, че просто излагам очевидното.
Ринсуинд изпъшка.
— Сигурно можеш да направиш някоя магия… поде Двуцветко.
— Не.
— Беше просто една идея.
Далеко проблесна светлина, чуха се объркани викове, после се появиха още светлини, и ред факли се заизкачваха по дългата спирала.
— Някакви хора се качват по стълбите — рече Двуцветко, както винаги горещ от желанието да информира.
— Надявам се, че тичат — каза Ринсуинд, — не си чувствам ръката.
— Късметлия си — осведоми го Двуцветко. — Аз пък чувствам моята.
Водещата факла спря да се изкачва и един глас отекна неразбираемо в кухината на кулата.
— Мисля — каза Двуцветко, усещайки как постепенно се хлъзга и се надвесва все повече над дупката, — че някой току-що ни извика да се държим.
Ринсуинд изпусна още една дума.
После каза с по-нисък и по-нетърпящ отлагане тон: