— Всъщност, мисля, че не мога повече да вися тука.
— Опитай.
— Няма смисъл, усещам как ръката ми се хлъзга!
Двуцветко въздъхна. Време беше за крупни мерки.
— Добре тогава — рече. — Падай тогава. Да не мислиш, че ми пука.
— Какво? — възкликна Ринсуинд толкова слисан, че забрави да се пусне.
— Хайде, умри. Избери по-лесния изход.
— Лесен?
— Единственото, което трябва да направиш, е да полетиш с писък надолу и да счупиш до един всичките си кокали — поясни Двуцветко. — Това всеки го може. Хайде. Не бих искал да си помислиш, че може би трябва да останеш жив, защото се нуждаем от теб, за да кажеш Магиите и да спасиш Диска. О, не. На кого му пука ще изгорим ли всички или не? Хайде, мисли само за себе си. Падай.
Последва дълго неловко мълчание.
— Не знам защо е така — проговори накрая Ринсуинд, доста по-високо, отколкото бе нужно, — но откакто те срещнах като че ли прекарвам голяма част от времето си на косъм от ужасен пад, забелязал ли си?
— Ад — поправи го Двуцветко.
— Какъв ад? — не разбра Ринсуинд.
— Ужасен ад — услужливо му припомни Двуцветко, опитвайки се да не забелязва бавното, но неумолимо хлъзгане на тялото си по каменната настилка. — На косъм от ужасен ад. Ти не обичаш височини.
— Нямам нищо против височините — възрази гласът на Ринсуинд от тъмното. — Понасям височините. В момента вниманието ми е съсредоточено върху падане. Знаеш ли какво ще направя, като се измъкнем от тази история?
— Не — призна Двуцветко, закрепвайки пръстите на краката си в една пукнатина в каменния под и опитвайки да се обездвижи единствено със силите на волята си.
— Ще си построя къща в най-равната страна, която намеря, и тя ще има само партер, и няма даже да нося сандали с дебели подметки…
Водещата факла стигна последния завой на спиралата и Двуцветко съзря под себе си ухиленото лице на Коен. Зад него успя да различи успокоителната четвъртита фигура на Багажа, все още подскачащ неумело нагоре по стълбите.
— Всичко наред ли е — попита Коен, — мога ли да помогна с нещо?
Ринсуинд пое дълбоко дъх.
Двуцветко разпозна признаците. Ринсуинд всеки момент щеше да изтърси нещо като: „Да, нещо ме е засърбял врата отзад, би ли го почесал, ако обичаш, като минаваш край него?“ или „Не, прави ми удоволствие да вися над бездънни пропасти“ и той реши, че не би могъл да понесе подобна нещо. Заговори много бързо.
— Издърпай Ринсуинд обратно върху стълбите — рече грубо.
Ринсуинд изпусна въздуха си насред едва що подхванато ръмжене.
Коен го прихвана през кръста и безцеремонно го запокити върху камъните.
— Добре са разкашкали някого тук на долния етаж — поде разговор той. — Кой беше?
— Имаше ли — Ринсуинд преглътна — имаше ли… такова… пипала и тям подобни?
— Не — отговори Коен — само обичайните части. Поразмазани разбира се.
Ринсуинд погледна към Двуцветко, който поклати глава.
— Просто един магьосник, който бе позволил на някои неща да му се качат на главата — обясни той.
Клатушкайки се, безучастен към шумно протестиращите си ръце, Ринсуинд се остави да го отведат обратно върху покрива на кулата.
— Как дойдохте тук? — добави.
Коен посочи към Багажа, който се бе довлякъл до Двуцветко и бе отворил капак като куче, което знае, че се е провинило и се надява, че временната демонстрация на привързаност може би ще отклони вдигнатия над главата му камшик.
— Друса, но е бърз — рече възхитен. — Едно мога да кажа — никой не се и опита да те спре.
Ринсуинд вдигна очи към небето. То действително бе пълно с луни, огромни, надупчени от кратери дискове, вече десетократно по-големи от мъничкия сателит на Диска. Изгледа ги без голям интерес. Чувстваше се изтискан и разтеглен много повече от допустимото, чуплив като стар ластик.
Забеляза, че Двуцветко се опитва да нагласи картинната си камера.
Коен гледаше към седемте старши магьосника.
— Необичайно място за статуи — отбеляза. — Никой не може да ги види. Не че са нещо особено, де. Много слаба работа.
Ринсуинд се приближи залитайки към тях и деликатно потупа Уърт по гърдите. Беше от солиден камък. „Край“ — помисли си той. — „Просто искам да си отида у дома“. „Чакай де, че аз съм си у дома. Горе-долу. Така че искам само хубаво да си отспя и може би всичко ще изглежда по-добре на сутринта“.
Погледът му попадна на Октаво, по очертанията на която гъсто изпъстрени със сложно виещо се писмо, което непрекъснато се променяше и преобразуваше пред самите му очи. Изглежда не беше решило какво да бъде — в един момент беше подреден в делови печатен текст в следващия — ред ъгловати руни. После ставаше къдраво Китианско сричково писмо. После пиктограми на някакъв древен, нечестив и забравен скрипт, който сякаш се състоеше единствено от неприятни земноводни същества, заети да вършат сложни и болезнени неща едно с друго…