Малките костенурки я последваха, въртейки се в орбита около родителката си.
Двуцветко захласнато се взираше в сцената над себе си. Вероятно от неговото място се виждаше по-добре, откъдето и да било другаде на Диска.
После го осени една ужасна мисъл.
— Къде е картинната камера? — попита бързо.
— Какво? — Ринсуинд бе вперил очи в небето.
— Картинната камера — не се отказваше Двуцветко. — Трябва да снимам това!
— Не можеш ли просто да го запомниш? — сряза го Бетан, без да го погледне.
— Може и да го забравя.
— Аз пък никога няма да го забравя — каза тя. — Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала.
— Много по-хубаво от гълъби и билярдни топки — съгласи се Коен. — Печелиш, Ринсуинд. Как се прави?
— Отде да знам — отвърна Ринсуинд.
— Звездата се смалява — забеляза Бетан.
Ринсуинд чуваше като в просъница гласа на Двуцветко спорещ с демона, който обитаваше кутията и рисуваше картините. Спорът беше по техническите подробности, за перспективата и има ли или няма демонът все още достатъчно червена боя.
Трябва да отбележим, че понастоящем Великият АТуин бе много доволен и щастлив, а подобни чувства в мозък, голям колкото няколко големи града, неизбежно се излъчват навън. Всъщност, повечето хора върху Диска понастоящем се намираха в състояние на духа, постижимо обикновено само посредством живот, прекаран в самоотвержена медитация или чрез около тридесетсекундно пушене на незаконни растения.
Това е то, нашият Двуцветко, мислеше си Ринсуинд. Не че не цени красивото, просто го цени по свой собствен начин. Искам да кажа, че ако един поет види нарцис, той се вглежда в него и написва дълго стихотворение, докато Двуцветко тръгва да търси ботанически справочник. И го стъпква по невнимание. Вярно е това, което казва Коен. Той само поглежда към нещо, и това, към което веднъж е погледнал, никога не е вече същото. Включително и аз самият, струва ми се.
Изгряваше собственото слънце на Диска. Звездата вече се смаляваше и не представляваше чак такава силна конкуренция. По унесения пейзаж се разля добра надеждна Дискова светлина, като море от злато.
Или, както обикновено твърдяха по-достоверни наблюдатели, като петмез.
Това е хубав драматичен край, но в живота не става така и имаше други неща, които трябваше да се случат.
Оставаше, например, Октаво.
Когато слънчевата светлина падна върху нея, тя шумно се затвори и започна да пада обратно към кулата. И много от наблюдаващите разбраха, че към тях се спуска единственото най-магическо нещо в света на Диска.
Чувството на блаженство и братска обич се изпари заедно с утринната роса. Ринсуинд и Двуцветко бяха изблъскани настрани, когато людете се втурнаха напред, боричкайки се и мъчейки се да се покачат един връз друг с протегнати нагоре ръце.
Октаво падна в центъра на крещящата тълпа. Нещо щракна. Щракна решително, така както изщраква капак, който не възнамерява скоро да се отвори.
Ринсуинд погледна към Двуцветко измежду нечии крака.
— Знаеш ли какво мисля, че ще се случи? — попита ухилен.
— Какво?
— Мисля, че като отвориш Багажа, вътре ще бъде само чистото ти бельо, така мисля.
— О, боже.
— Мисля, че Октаво умее да се грижи за себе си. Това е най-доброто място за нея, наистина.
— Предполагам. Знаеш ли, понякога имам чувството, че Багажът знае точно какво прави.
— Знам какво искаш да кажеш.
Те изпълзяха до края на разбунената тълпа, изправиха се, отупаха се от прахоляка и се отправиха към стъпалата. Никой не им обърна внимание.
— Какво правят сега? — попита Двуцветко, опитвайки се да надникне над главите на хората.
— Май че се опитват да го отворят с лост — отвърна Ринсуинд.
Чу се изщракване и писък.
— Мисля, че на Багажа доста му харесва, когато му обръщат внимание — отбеляза Двуцветко като заслизаха внимателно по стълбите.
— Да, сигурно добре му се отразяват срещите с нови хора — съгласи се Ринсуинд, — а сега, мисля си, че добре би ми се отразило да отида да си поръчам няколко питиета.
— Добра идея — рече Двуцветко. — И аз ще пийна няколко.
Бе почти пладне, когато Двуцветко се събуди. Не можеше да си спомни какво прави в тази плевня, нито защо е навлякъл нечие чуждо палто, но се събуди наистина с една-единствена идея в главата.
Реши, че е жизнено важно да я съобщи на Ринсуинд.
Спусна се от купата сено и се стовари върху Багажа.
— А, ти си тук, така ли? — каза. — Надявам се, че се срамуваш от себе си.
Багажът придоби озадачен вид.
— Както и да е, искам да си среша косата. Отвори се — заповяда Двуцветко.