— Слаб. Капките се усещаха едва-едва.
— Щом е валяло слабо, а си го чувал, да предположим, че капките са падали върху широколистни дървета, а?
— Възможно е.
— Каква настилка усещаше под краката си? Асфалт? Каменни плочи? Трева?
— Навярно чакъл, защото хрущеше. Така определях накъде върви Пьотър. Най-едър е и под неговите крака хрущеше най-силно.
— Дотук добре. Пред вратата имаше ли стълби?
— Да.
— Колко стъпала?
Олег простена.
— Пред вратата валеше ли те дъжд?
— Да, разбира се.
— Усещаше ли капки по косата си?
— Да.
— Значи, над портала е нямало козирка.
— И сега какво? Ще търсиш в цялата столица сгради без козирка ли?
— Различните части на Осло са построени през различни периоди и всеки отдава предпочитание на различни стилови особености.
— И през кой период е построена например дървена къща с градина, чакълеста пътека и стълбище пред врата без козирка, при условие че наблизо не минават трамвайни релси?
— Звучиш като комисар в криминалната полиция — пошегува се Хари, но не предизвика нито очаквания смях, нито дори усмивка. — Когато си тръгнахте оттам, долови ли някакви други шумове?
— Като например?
— Като например писукане на светофар.
— Не. Но чух музика.
— От запис или от живо изпълнение?
— Второто. Силни и отчетливи чинели, глъхнещи китари.
— Явно са свирили на живо. Добра памет.
— Запомних го, защото изпълняваха едно от твоите парчета.
— От моите парчета?
— По-точно от твоите дискове. Густо спомена нещо за нереалния живот и предположих, че текстът на песента го е подтикнал към такива размисли.
— Какво се пее в песента?
— Нещо за сънища, но не помня точно. Ти много често пускаше това парче.
— Опитай се да си спомниш, Олег, важно е.
Момчето го погледна. Нервното потропване с крака секна. Затвори очи и тихичко затананика:
— It’s just a dreamy Gonzales…
Отвори очи, почервенял.
— Нещо такова.
Хари си затананика същата мелодия. Поклати глава.
— Съжалявам, не съм сигурен дали звучеше точно така. Чух я едва за няколко секунди.
— Не се притеснявай — Хари сложи ръка на рамото му. — Разкажи ми какво се случи в Алнабрю.
Кракът на Олег отново започна да потупва нервно по земята. Той си пое дъх два пъти — дълбоко, както вдишваше, преди да заеме предстартова позиция при състезание. И разказа всичко.
След като го изслуша, Хари поседя мълчаливо, потърквайки замислено тила си.
— Значи, убили сте човек с дрелката?
— Не ние — полицаят.
— И не знаеш нито как се казва, нито къде работи?
— Не. И той, и Густо много ревностно пазеха самоличността му в тайна. Густо ме уверяваше, че е по-добре да не знам подробности.
— И нямаш представа какво е направил с трупа?
— Ни най-малка. Ще докладваш ли за мен в полицията?
— Не — Хари извади кутията цигари и издърпа една.
— Може ли…? — посегна Олег.
— Съжалявам, хлапе. Опасно е за здравето.
— Но…
— При едно условие: да послушаш съветите на Ханс Кристиан и да оставиш на мен да открия Ирене.
Олег се взираше в жилищните блокове на възвишението зад стадиона. От балконите висяха саксии с цветя. Хари наблюдаваше момчето. Адамовата ябълка подскачаше под кожата на тънкия му врат.
— Дадено — склони накрая Олег.
— Добре — Хари му подаде цигара и му поднесе запалка.
— Сега разбрах какво е предназначението на металната протеза: помага при пушене.
— Точно така — Хари стисна цигарата между титановия и съседния пръст, докато набираше номера на Ракел.
Оказа се излишно да я моли за номера на Ханс Кристиан, защото той вече беше при нея. Адвокатът настоя веднага да тръгне към стадиона.
Въпреки топлото време Олег се сви зиморничаво.
— Къде ще ме скрие?
— Нито знам, нито искам да знам.
— Защо?
— Топките ми са много чувствителни. Споменат ли думата „акумулатор“, ще изкажа и майчиното си мляко.
Олег се засмя. Съвсем кратко, но все пак се засмя.
— Не ти вярвам. Колкото и да те измъчват, няма да гъкнеш.
Хари погледна момчето. Беше готов да ръси шеги до края на деня само и само да го види поне за малко усмихнат.
— Винаги си бил склонен да ме величаеш, Олег. Издигаш ме на прекалено висок пиедестал. А и аз все съм се старал да се представям пред теб в по-добра светлина.
— Нали за всички синове бащите им са герои?
— Възможно е. Не исках да ме възприемаш като предател, като човек, който те е изоставил. Но животът следва своя ход. Макар да не успях да бъда неизменна част от твоя живот, за мен ти винаги си бил важен. Често животът не ни позволява да живеем, както искаме, защото сме заложници на… собствената си същност.