Да, прие парите. И щеше да продължава да го прави: да приема не само парите, а и всичко, което животът запраща в лицето му, защото той не беше нито Доналд Дрейнър, нито Чък Йейгър, нито Нийл Армстронг. Той беше Торд Шулц — длъгнест пилот с натрупани борчове. И проблеми с кокаина. Принуден да…
Следващият прелитащ самолет заглуши мислите му.
Проклети камбани! Виждаш ли ги, татко, така наречените близки над ковчега ми? По опечалените им мутри се стичат крокодилски сълзи. Густо, циврят те, не можеше ли просто да станеш като всички нас? Не, шибани самодоволни лицемери такива, не можех! Не успях да заприличам на тази разглезена тъпанарка, приемната ми майка, в чиято глава бъкаше от въздух и цветя. Тя си въобразяваше, че всичко ще бъде наред, ако четеш книгите, които трябва, вслушваш се в думите на най-тачения духовен гуру и се тъпчеш с билки. А ако някой спукаше балона на купешката ѝ „мъдрост“, тя неизменно вадеше един и същи коз: „Ами как няма да стане така, като светът ни е изграден върху военно насилие и несправедливост. Хората отдавна вече не живеят в хармония със собствената си същност.“ Нека те открехна за три неща, бейби. Първо: човекът е създаден да воюва, да бъде несправедлив и дисхармоничен. Второ: в нашето малко гнусно семейство нямаше по-дисхармонична личност от теб. Ти се стремеше да получиш онази любов, която ти бе отказана, и не ти пукаше за любовта, която получаваше. Приемете искрените ми съжаления, Ролф, Стайн и Ирене, но в нейното сърце имаше място само за мен. А това прави третата точка още по-забавна: бейби, никога не съм те обичал, колкото и ти да си мислеше, че заслужаваш моята любов. Наричах те „мамо“ само защото това те радваше, а улесняваше и моя живот. А те оправях само защото ти ми позволяваше, а и не можех да се сдържа. Защото съм си такъв.
Ролф… ти поне не ме караше да те наричам „татко“. Наистина се опита да ме обикнеш, но не успя да надхитриш природата. Осъзна, че и ти — не по-различен от всяко човешко същество — обичаш повече собствената си плът и кръв: Стайн и Ирене.
Когато пред чужди хора обяснявах, че не сте биологичните ми родители, забелязвах обидата по лицето на мама. И омразата по твоето. Не защото определението „приемни родители“ дефинираше единствената ви функция в моя живот, а защото така наранявах жената, която ти — необяснимо защо — обичаше. Според мен ти притежаваш достатъчно почтеност да си дадеш сметка за постъпката си: опиянен от идеализма си, беше решил да отгледаш храненик, но бързо осъзна колко криви излизат сметките. Държавната месечна издръжка не покриваше реалните ми разходи. Ти рано разбра, че съм като малките на кукувицата — излюпен в чуждо гнездо, но лаком за трима. Изяждах не само всичко, което ти обичаше, но и всички твои любими хора. Трябваше да се усетиш и да ме изхвърлиш по-рано от гнездото, Ролф! Та нали ти пръв ме хвана да крада. Започнах с една отмъкната стотачка. Тогава отрекох. Излъгах, че мама ми я е дала. „Нали, мамо? Кажи му, че ти ми я даде!“ И „мама“ кимна колебливо, със сълзи в очите. Да, точно така било; тя просто била забравила. Следващия път задигнах хилядарка — от чекмеджето на бюрото ти. Ти ми каза, че парите били заделени за ваканцията ни. „Искам ваканция единствено от вас!“ — креснах аз. Тогава ме удари за пръв път. И сякаш този шамар ти помогна да отприщиш цялата натрупана злоба, защото ти продължи да ме налагаш. Тогава вече те превъзхождах и по ръст, и по фигура, но никога не съм можел да се бия. Не и с пестници и мускули. Аз се сражавам по начина, който ми носи победа. Ти обаче ми нанасяше юмрук след юмрук. И аз разбирах защо. Искаше да обезобразиш лицето ми. Да ми отнемеш най-голямата сила. Но госпожата, която се пишеше моя майка, застана помежду ни. И ти ме нарече Крадльо. То, впрочем, си беше истина. Но след като я изрече, се почувствах длъжен да те смажа, нищожество.
Стайн. Мълчаливият ми батко. Всъщност той пръв прозря използваческата ми природа, но прояви благоразумието да стои настрана. Умният, старателният, интелигентният самотник отиде да учи другаде веднага щом му се удаде възможност. После се опита да убеди сестричката си Ирене да го последва. Предложи ѝ да завърши гимназия в шибания Тронхайм — смяната на обстановката щяла да ѝ се отрази добре. Мама обаче не одобри плана за евакуацията на Ирене. Мама се правеше на сляпа. Не искаше и да знае.
Ирене. Красивата, прекрасната, крехката Ирене с лунички по лицето. Ти си прекалено добра за този свят. Щеше ли да ме обичаш, ако знаеше? Щеше ли да ме обичаш, ако беше разбрала, че чукам майка ти, откакто навърших петнайсет? Оправях на задна прашка майка ти — препила с червено вино и стенеща от удоволствие — опряна на вратата на тоалетната, на вратата на мазето, на вратата на кухнята, докато шепнех „мамо“ в ухото ѝ, защото това възбуждаше и двама ни. А тя ми даваше пари и се застъпваше за мен, ако сгафех. Все повтаряше, че ще се възползва от мен, докато остарее и погрознее, а аз срещна хубаво момиче. „Но ти вече си стара и грозна, мамо“ — отвръщах аз, а тя подминаваше забележката ми с усмивка и ме умоляваше да я изчукам пак.