Притаи дъх. Спалните вероятно се намираха на втория етаж.
Включи настолна лампа.
Плюшени кресла, стар модел телевизор, енциклопедия, маса, отрупана със семейни снимки, плетка. Явно тук живееха възрастни хора. А те спят дълбоко. Или напротив: спят леко?
Хари намери кухнята и включи осветлението. Порови се из шкафовете. Прибори, покривки. Опита се да си спомни къде баба му и дядо му държаха такива неща навремето. Дръпна предпоследното чекмедже. И откри каквото търсеше: обикновено тиксо, по-плътно тиксо за кашони и монтажна лента. Взе ролката с монтажната лента и след два неуспешни опита намери банята. Съблече си сакото и ризата, наведе глава над ваната и обля врата си със струята от душа слушалка. Видя как само за секунди белият емайл се обагри в червено. С тениската на Ханс Кристиан подсуши раните си и се опита да притисне ръбците им с пръсти, докато увиваше няколко пласта монтажна лента около врата си, като се стараеше да е стегната, колкото да намали притока на кръв, но не и да го спре изцяло: мозъкът му се нуждаеше от оросяване. Облече си ризата и сакото. Пак му причерня и той приседна върху ръба на ваната.
Повдигна глава, защото зърна силует.
От вратата го гледаше бледа възрастна жена с широко отворени изплашени очи. Над нощницата бе наметнала червен ватиран пеньоар. Той проблясваше причудливо и пропукваше от статичното електричество. Хари предположи, че е ушит от изкуствена материя, която вече не се произвежда, защото е канцерогенна — като азбеста, да речем.
— Аз съм полицай — прокашля се Хари. — Бивш. В момента съм загазил малко.
Жената мълчеше.
— Ще ви платя за счупеното стъкло — увери я Хари, вдигна сакото си от пода, извади см портфейла и сложи няколко банкноти на ръба на мивката. — Хонконгски долари. Съвсем… реално съществуваща валута.
Опита се да се усмихне. По сбръчканите бузи на старицата се търкулнаха две сълзи.
— Миличка — подхвана Хари и усети как го надмогва паническото усещане, че губи контрол, — не се бой. Нищо няма да ти направя. Веднага се махам, става ли?
Хари скри ръката си в сакото и тръгна към старицата. Тя заотстъпва заднешком с малки, тътрещи се крачки, но без да го изпуска от поглед. Хари вдигна длани да ѝ покаже миролюбивите си намерения.
— Благодаря и извинявай.
Отвори вратата и излезе на верандата.
Силата на трясъка в стената го наведе на предположението, че стрелят с едрокалибрено оръжие. А звукът от произвеждането на изстрела, от възпламеняването на барута, потвърди подозренията му. Падна на колене, когато следващият изстрел надупчи облегалката на градинския стол до него.
Голям калибър, и още как.
Хари изпълзя обратно в дневната.
— Залегни! — извика той, когато куршумите разтрошиха прозореца.
Осколките се посипаха по паркета, по стария телевизор и по масата със семейни снимки.
Превит надве, Хари избяга от дневната, прекоси коридора и отвори вратата към улицата. Видя огъня от дулото, подаващо се от черна лимузина под една от уличните лампи. Нещо го жегна в лицето и наоколо се разнесе висок пронизителен метален звук. Хари се извърна машинално: куршумите бяха пръснали звънеца. От стената се посипаха едри бели стърготини.
Хари отново притича обратно в къщата и залегна на пода.
Полицията не използва оръжия от толкова едър калибър. Хари се сети за мъжагата, тичащ по възвишението. Определено не е бил полицай.
— Бузата ви… — извика старицата, за да заглуши пронизителния писък от хлътналото копче на раздробения звънец. Беше застанала зад Хари, в дъното на коридора.
Хари опипа бузата си. В кожата се бе забило пластмасово парче. Той го отскубна. За щастие, новата рана се намираше от страната на белега и нямаше опасност да срине драстично акциите му на пазара за женско внимание. Последва нов пукот. Този път се счупи кухненският прозорец. Още малко щети — и хонконгските долари щяха да свършат.
В далечината завиха сирени. Хари вдигна глава. Околните къщи светеха. Улицата отпред приличаше на коледна елха. Накъдето и да побегне, ще бъде лесна мишена. Оставаха му две възможности: да умре от куршум или полицаите да му щракнат белезници. Но вероятно нападателите също чуваха сирените и осъзнаваха, че времето им изтича. Понеже не отвърна на огъня, си мислеха, че няма оръжие, и щяха да го проследят. Хари трябваше незабавно да се измъкне оттук. Извади си телефона. По дяволите, защо не се постара поне да запише номера му под буква С? Оказваше се, че не е вписал всички необходими контакти в указателя си.
— Какъв беше номерът на „Справки“? — извика той.