— На… „Справки“ ли?
— Да.
— Момент — старицата загриза замислено пръста си, приглади пеньоара си и седна на един стол. — 1880 или 1881, но на 1881 са много по-любезни. Не те пришпорват и често отделят време да си побъбрите, ако…
— „Справки“. Добър ден — обади се носов глас в ухото на Хари.
— Асбьорн Тресков.
— Имаме един Асбьорн Бертолд Тресков в квартал „Опсал“ в Осло и един Асбьорн…
— Първият е! Моля, свържете ме с мобилния му телефон.
След три секунди, продължили вечно в съзнанието на Хари, от телефона се чу познат сърдит глас:
— Нищо не искам.
— Сабо?
Продължително мълчание. Хари си представи изумлението по топчестото лице на приятеля си от детинство.
— Хари? Отдавна не сме се чували.
— От има-няма шест-седем години. На работа ли си?
— Да — протегливата краесловна гласна показваше мнителност. Сабото знаеше, че никой не му се обажда просто така.
— Трябва ми бърза услуга.
— Не се и съмнявам. А какво стана със стотачката, която ти заех? Нали обеща…
— Изключи електричеството в района на парка „Фрогнер“ и „Мадсерю але“.
— Какво?
— Провеждаме акция и един откачен откри огън. Трябва ни пълна тъмнина. Нали още си в централата в „Монтебело“?
— Да — отвърна Сабото след кратко мълчание. — А ти още ли си ченге?
— Разбира се. Сабо, спешно е.
— Знаеш ли колко ми пука? Нямам оторизация да спирам тока. Говори с Хенму…
— В момента сигурно спи. Няма време! — кресна Хари.
Поредният оловен откос разби един от кухненските шкафове. По пода се посипаха чирепи от натрошени съдове.
— Какво, по дяволите, беше това? — сепна се Сабото.
— Ти как мислиш? Избирай кое да ти тежи на съвестта: четирийсетсекунден токов удар или няколко трупа.
Сабото помълча.
— Виж ти! — подхвана после той. — Веднъж всичко да зависи от мен! Не си допускал, че ще се случи, нали, Хари?
Хари си пое дъх. По верандата пробяга сянка.
— Не, Сабо, не съм го допускал. Ще…
— С Йойстайн не вярвахте, че от мен ще излезе нещо.
— Явно сме сгрешили.
— Ако най-учтиво ме помолиш…
— Спри шибания ток! — изрева Хари.
Връзката се разпадна. Хари стана, хвана старицата за ръка и я повлече към банята.
— Не мърдай оттук! — прошепна той, затръшна вратата и хукна навън — право срещу светлината — в очакване на оловния дъжд.
Изведнъж обаче се спусна пълен мрак.
Хари се приземи на каменната настилка и се претърколи напред. За миг си помисли, че е умрял. После осъзна, че Асбьорн Тресков, Сабото, е щракнал копчето, натиснал е клавиша или каквото там е нужно, за да потопи квартала в тъмнина. Хари разполагаше с четирийсет секунди.
Хукна слепешком. Препъна се, докато прескачаше оградата, стана, усети асфалт под краката си и продължи да тича. Чу приближаващи се викове и сирени, но и бръмченето на мощен автомобилен двигател. Хари се движеше вдясно, стараейки се да следва пътя. Намираше се в южната част на парка „Фрогнер“. Имаше надежда да избяга. Подмина притъмнели сгради и дървета. Двигателят се чуваше все по-близо. Хари свърна вляво към паркинга пред тенискортовете. Кракът му неочаквано хлътна в някаква вдлъбнатина по настилката, но той запази равновесие и продължи. Единствено бялата маркировка на игралното поле зад телената мрежа отразяваше лунната светлина и разпръскваше мрака. Различи контурите на главната сграда на тенисклуба и хукна към стената пред съблекалните. Тъкмо я прескочи, и по нея зашариха два автомобилни фара. Хари се приземи и се претърколи странично по бетона. Въпреки сравнително мекото кацане световъртежът му се усили.
Притихна и зачака.
Не чуваше нищо.
Взираше се в непрогледния мрак.
После изведнъж, без никакво предизвестие, го заслепи силна светлина: лампата от терасата над него. Подаването на електричеството се възобнови.
Хари полежа още две минути, вслушан във воя на сирените. Движението по околните улици се активизира. Издирвателните екипи сигурно вече бяха опасали района. А не след дълго щяха да доведат и кучета следотърсачи.
Понеже нямаше как да се измъкне, трябваше да намери временно убежище.
Хари стана и надникна над ръба на стената.
После насочи вниманието си към алармената система с код.
Годината, в която е роден кралят. Един господ я знае.
Някъде му беше попадала снимка от жълто списание. Въведе 1941. Чу се писукане. Дръпна дръжката. Заключено. Чакай малко, кралят май е бил съвсем малко бебе, когато семейството е заминало за Лондон през 1940, нали? 1939? Или по-възрастен. Опасяваше се, че при три неуспешни опита системата е програмирана да блокира. Пробва с 1938. Натисна дръжката. Пак нищо! 1937? Този път лампичката светна зелено. Вратата се отвори. Той се шмугна вътре и ключалката щракна автоматично зад гърба му.