— И чисто бельо ли нямаш?
— Зависи какво разбираш под „чисто“.
— Хари! — тя го тупна шеговито по рамото.
Той се усмихна. Ракел не отдръпна ръката си.
— Горещ си. Да нямаш температура? Сигурен ли си, че раната под този импровизиран лейкопласт не се е инфектирала?
Поклати глава с усмивка. Знаеше, че разрезите са се възпалили. Усещаше го по пулсиращата тъпа болка. Но дългогодишният му стаж в полицията го бе научил на предпазливост. Полицаите положително бяха разпитали бармана и клиентите в бара, където непрекъснато звучеше „Нирвана“, и вече разполагаха с информацията, че убиецът на нападателя, въоръжен с нож, е избягал от заведението с дълбоки наранявания по врата и тила. Вероятно вече бяха предупредили всички дежурни лекарски кабинети за човек с това описание и сигурно наблюдаваха и пунктовете за спешна помощ. А в момента Хари нямаше време да търка нара.
Ракел погали рамото му. Ръката ѝ се плъзна към врата, после се спусна по гърдите. Предполагаше, че тя усеща ударите на сърцето му. За него Ракел приличаше на телевизор „Pioneer“ — марката, чието производство преустановиха, защото продуктите поддържаха прекалено високо ниво. Изключителното им качество личеше по наситения черен цвят на екрана.
Беше открехнал един от прозорците. Не можеха да се отварят широко, да не би на някой самоубиец да му хрумне да скочи от деветнайсетия етаж. Дори от малката пролука обаче се чуваше шум от автомобили, пищене на клаксони, а отнякъде долиташе закъсняла лятна песен.
— Сигурна ли си, че го искаш? — попита той, без да прочисти гърлото си от хрипкавия обертон.
Стояха така — тя с ръка на рамото му, докато дебнеше погледа му като съсредоточена танцьорка на танго.
Ракел кимна.
Черните ѝ очи го погълнаха в дълбините си.
Хари дори не забеляза кога е вдигнала крака си и е ритнала вратата. Чу само хлопване, по-нежно от целувка — звука на скъп хотел.
А докато се любеха, той не успя да се отърси от мисълта за наситеното черно и за аромата; за наситеното черно на косата, веждите и очите ѝ; за аромата от парфюма ѝ. Не я беше питал каква марка е, но винаги го свързваше единствено и само с нея. Уханието, проникнало дълбоко в дрехите ѝ и в гардероба ѝ, някога попиваше и в неговите дрехи, докато висяха до нейните. Сега същото това ухание се разнасяше в хотелския гардероб. Защото дрехите на онзи, другия, също са висели в нейния гардероб. Тя ги бе взела именно оттам, а не от дома му. Навярно той дори не подозираше, че е „подарил“ дрехи на Хари. Навярно Ракел ги беше донесла на своя глава. Предпочете да си замълчи, защото осъзнаваше, че има Ракел само назаем. Тя му се отдаваше временно. Оставаше му единствено да се примири с положението. И Хари мълчеше и я любеше, както винаги: пламенно и бавно. Не се влияеше от възбудата и нетърпението ѝ, а проникваше в нея постепенно и дълбоко, макар че тя го проклинаше и се задъхваше. Не защото си мислеше, че така ѝ харесва, а защото на него така му харесваше. Защото я имаше само за малко. За броени часове.
Тя свърши, вцепени се и го изгледа с парадоксално ощетена физиономия. В съзнанието му се завърнаха всички спомени от нощите, прекарани заедно, и му се доплака.
Изпушиха заедно една цигара.
— Защо просто не ми кажеш, че имате връзка? — попита Хари, дръпна от цигарата и ѝ я подаде.
— Защото нямаме връзка. Той е само… временен пристан. И аз вече не знам — поклати глава тя. — Съвсем се обърках. Май най-добре да страня от всичко и от всички.
— Той е свестен мъж.
— Точно там е проблемът. Нужен ми е свестен мъж. Тогава защо не искам такъв? Защо проявяваме такава безразсъдност, макар да съзнаваме кое е най-доброто за нас?
— Човекът е извратено и дълбоко увредено същество. За неговата болест няма лек, само временно облекчение.
Ракел се сгуши в него.
— Именно това ми харесва у теб — непоправимият ти оптимизъм.
— Моята мисия е да разпръсквам слънчева светлина, скъпа.
— Хари?
— Мхм?
— Има ли път назад? За нас двамата?
Хари затвори очи. Вслуша се в биенето на сърцето си и в ударите на нейното.
— Не знам за път назад — обърна се към нея. — Но ако все още виждаш някакво бъдеще с мен…
— Сериозно ли говориш?
— Нали само си бъбрим?
— Глупак — целуна го по бузата, подаде му цигарата, стана и започна да се облича. — Ако искаш, ела да живееш при мен.
Той поклати глава.
— В момента така е най-добре.
— Не забравяй, че те обичам. Помни го, каквото и да се случи. Обещаваш ли?
Той кимна и затвори очи. Вратата се хлопна нежно. Хари повдигна клепачи и погледна часовника.