Нямаше нужда да повишава глас.
— А, ти ли си? — поразхлабих хватката около китката на Исабел. — А аз си помислих, че е наела Трюлс Бернтсен. Умно, Исабел. Далновидно от твоя страна да се прицелиш по-високо в йерархията. Каква е схемата? Бернтсен е само твой роб, така ли, Микаел?
Изрекох малкото му име с умиление. Двамата се бяхме запознали, представяйки се с малките си имена: Густо и Микаел. Като две момчета, които в лицето на другия са намерили нов приятел за игра. Видях как обръщението запали нещо в погледа му. В очите му лумна искра. Белман се появи чисто гол. Затова изобщо не допусках да ме нападне. Но той се оказа по-бърз, отколкото предполагах. Преди да се усетя, той се нахвърли отгоре ми и стисна главата ми като в менгеме.
— Пусни ме!
Завлече ме нагоре по стълбите. Беше приклещил носа ми между гърдите и мишницата си и усещах миризмата — неговата и на Исабел. В ума ми се загнезди въпросът: щом иска да се махна оттам, защо ме дърпа към вратата на спалнята. Понеже не можех да се отскубна, забих нокти в гърдите му и се вкопчих в зърното му. Той изруга и отпусна хватката. Изплъзнах се от „менгемето“ и скочих. Приземих се по средата на стълбите, но успях да запазя равновесие и не паднах. Хукнах по коридора, грабнах ключовете за колата ѝ и изхвърчах в двора. Джипът ѝ, разбира се, си стоеше отключен. Гумите забуксуваха по чакъла, когато отпуснах съединителя. В огледалото видях как Микаел Белман изскочи от вратата. Нещо в ръката му проблесна. Гумите захапаха, залепнах за седалката и колата полетя напред към шосето.
— Всъщност Белман е уредил Бернтсен в ОРГКРИМ — разсъждаваше Хари. — Възможно ли е Бернтсен да саботира полицейските разследвания по разпореждане на Белман?
— Осъзнаваш по какъв тънък лед стъпваме, нали, Хари?
— Да. От тук нататък няма да те замесвам повече, Беате.
— И дума да не става, дявол да го вземе! — изпращя гневният ѝ глас в мембраната. Хари не си спомняше да я е чувал да ругае. — И мен ме е грижа за името на гилдията, Хари. Няма да позволя негодници като Бернтсен да лепнат черно петно на всички полицаи.
— Добре, но нека не избързваме със заключенията. Разполагаме единствено с доказателства за среща между Белман и Густо Хансен. Срещу Трюлс Бернтсен засега нямаме абсолютно нищо.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще започна от друго място. Ако очакванията ми се потвърдят, всички тези събития са като плочки на домино. Въпросът е единствено как да избегна решетките, докато успея да задействам плана.
— Да не твърдиш, че вече имаш план?
— Имам, разбира се.
— Добър план?
— Такова нещо не съм казвал.
— Но все пак план?
— И още как.
— Лъжеш ли ме?
— И да, и не.
Докато летях по Е18 към Осло с бясна скорост, ми просветна в каква каша се забърках.
Белман се бе опитал да ме завлече в спалнята. Там явно държеше пистолета, с който ме подгони по-късно. Бил е готов да ме ликвидира, за да ми затвори устата завинаги. А това означаваше само едно: бях затънал до гуша в лайната. Какво можех да очаквам от него от тук нататък? Да ме опандизи, какво друго. За автомобилна кражба, разпространение на наркотици, неплатена хотелска сметка — Белман имаше голям избор. Щеше да ме тикне зад решетките, преди да съм се разприказвал, а следващата му стъпка ми беше повече от ясна. Или ще инсценират самоубийство, или кървава разправа между затворници. Съобразих колко глупаво е да обикалям в кола, обявена вече за издирване. Затова настъпих газта. Понеже се бях запътил към място в източната част на града, не се наложи да прекосявам центъра. Поех по възвишението и навлязох в тихия жилищен квартал. Паркирах малко по-встрани и слязох.
Слънцето грееше, хората бутаха детски колички с грилове за еднократна употреба в мрежестите торби под дръжките. Хилеха се като идиоти към небето.
Метнах ключовете в някаква градина и се изкачих към блока с терасите.
На домфонната уредба открих името и позвъних.
— Аз съм — обадих се, когато той най-после вдигна.
— Малко съм зает.
— А аз съм наркоман.
Казах го уж на шега, но веднага усетих въздействието на думата. Олег много се забавляваше, когато понякога питах клиентите дали страдат от наркомания и дали искат малко виолин.
— Какво искаш? — попита гласът.
— Виолин.
Репликата на моите клиенти стана моя.
Мълчание.