— Шшт! Пияна си — Микаел обгърна кръста ѝ.
— В онзи миг разбрах, че си ми по сърце. И когато старецът ме посъветва да си намеря съюзник, амбициозен поне колкото мен, веднага знаех към кого да се обърна. Наздраве, Микаел.
— В този ред на мисли чашите ни са празни. Дали да не влезем…
— Зачеркни онова, което казах за сърцето. Не сърцето ми избира с кого да се чукам, а моята… — последва отекващ гърлен смях.
Нейният.
— Да влизаме.
— Хари Хуле!
— Шшт!
— Ето той ми е по сърце. Е, малко е глупав, разбира се, но… Къде се изгуби той?
— Търсихме го дълго без резултат. Навярно е напуснал страната. След като изпълни мисията си да оневини Олег, няма да се върне.
Исабел се олюля. Микаел я хвана.
— Ти си ужасен подлец, Микаел, а ние, подлеците, трябва да се поддържаме.
— Сигурно. Хайде, да влизаме при останалите — Микаел си погледна часовника.
— Успокой се, красавецо, научила съм се да се владея дори пияна. Ясно?
— Влез първа, та да не изглежда толкова…
— … вулгарно?
— Нещо такова.
До ушите на Трюлс долетя циничният ѝ смях. Токчетата ѝ затракаха силно по цимента.
Микаел остана сам, подпрян на перилата. Трюлс изчака няколко секунди и излезе от укритието си.
— Привет, Микаел.
Приятелят му от детинство се обърна с помътнял поглед и леко подпухнало лице. Трюлс предположи, че закъснялата му дежурна реакция — да се усмихне ослепително — се дължеше на алкохола.
— Ето те и теб, Трюлс. Не те чух да идваш. Купонът тече ли?
— И още как.
Спогледаха се. Трюлс се питаше кога и как стана; кога и как забравиха да общуват непринудено и да мечтаят заедно. Някога си споделяха всичко. Някога бяха едно цяло. Още новобранци в полицията, смачкаха фасона на онзи тип, дето се пробва на Ула. А как само се разправиха с педала от КРИПОС, който налетя на Микаел. Приклещиха го в мъжката тоалетна в „Брюн“. Онзи се разциври и започна да се оправдава, че разчел погрешно посланията на Микаел. Докато го удряха, се стараеха да избягват лицето, та да не породят подозрения. Проклетникът обаче вбеси Трюлс с цивренето си и добре че Микаел го спря: иначе щеше да размаже нещастника с полицейската палка. Вероятно обикновените хора разбират съвсем друго под „хубави общи спомени“, но подобни преживявания безспорно сплотяват двама души.
— Аз си стоя тук и се любувам на терасата. Прекрасна е.
— Благодаря.
— Хрумна ми нещо. През нощта, когато я изля…
— Да?
— Каза ми, че не си успял да заспиш. Същата вече арестувахме Один и щурмувахме склада в Алнабрю. Не открихме онзи…
— Туту.
— Туту, да. Повикахме те за акцията, но ти ми каза, че си болен и не можеш да присъстваш. После обаче дойде да лееш тераса?
Трюлс се поусмихна и погледна Микаел. Най-сетне намери смелост да улови погледа му, без да отмества очи.
— Искаш ли да чуеш истината, Микаел?
— Разбира се — отвърна Белман след кратко колебание.
— Чупих се.
За няколко секунди на терасата се възцари тишина. Чуваше се само далечното бумтене на града.
— Чупил си се? — разсмя се Микаел малко недоверчиво, но добродушно.
Трюлс обичаше този смях. Всъщност и жени, и мъже го обичаха. „Ти си забавен, симпатичен и умен и заслужаваш да се посмея на чувството ти за хумор“ — внушаваше този смях на събеседника.
— Ти си се чупил? Та ти даваш мило и драго да присъстваш на арест!
— Нямаше как да дойда. Бях си запазил вечерта за чукане.
Отново настъпи тишина.
После Микаел избухна във внезапен оглушителен смях. Отметна назад глава и се разхълца. Безупречни зъби. Наведе се напред и тупна Трюлс по гърба. Този жизнерадостен безгрижен смях подейства заразително и на Трюлс и той също не се сдържа. Прихна.
— Чукане и тераса — задъхваше се Микаел Белман. — Ти си неуморим, Трюлс. Машина!
Трюлс усети как комплиментът му помогна да си възвърне самочувствието и за миг всичко почти тръгна постарому. Без „почти“. Всичко тръгна постарому.
— Нали знаеш — грухтеше Трюлс, — понякога човек трябва да върши нещата сам, та да ги изпипа както трябва.
— Вярно е — Микаел прегърна Трюлс през рамо и скочи с два крака върху терасата. — Но това тук е доста голямо количество цимент за един-единствен човек, Трюлс.
„Нямаш представа колко си нрав, Микаел — отвърна му наум Трюлс. — Имаше достатъчно цимент да засипя още един.“
— Не биваше да ти връщам геймбоя — каза Олег.
— Не биваше — съгласи се Хари и се опря о рамката на кухненската врата. — Тъкмо щеше да усъвършенстваш техниката си на „Тетрис“.