— Избор?
— Длъжен съм да се погрижа да понесеш наказанието си.
— Вече не работиш в полицията, Хари. Освен това не си въоръжен. Никой не знае какво си открил, нито, че си тук. Помисли за мама, помисли за мен! Поне веднъж помисли за доброто на трима ни! — В очите му избиха още сълзи, а в гласа му се прокрадна пронизителна металическа нотка, издаваща отчаяние. — Защо просто не си тръгнеш и да забравим какво се е случило?
— Ще ми се да можех, но вече знам какво се е случило и се чувствам длъжен да те предам на силите на реда.
— Тогава защо ми позволи да взема пистолета?
— Няма да те арестувам — сви рамене Хари. — Искам сам да се предадеш в полицията. Това състезание е твое.
— Да се предам? И защо да го правя? Току-що ме освободиха!
— Ако те арестувам, ще изгубя и майка ти, и теб. А без вас аз съм нищо. Не мога да живея без вас. Разбираш ли, Олег? Аз съм плъх, който може да се добере до леговището си само по един път. И той минава през теб.
— Пусни ме тогава! Да забравим за цялата тази история и да започнем на чисто!
Хари поклати глава.
— Предумишлено убийство, Олег. Не мога да го подмина. В момента ти държиш и ключа, и пистолета. Ти трябва да помислиш за трима ни. Ако отидем при Ханс Кристиан, той ще уреди формалностите, ще направиш пълни самопризнания и ще намалят наказанието ти.
— Но колкото и да е кратко, докато го излежа, ще изгубя Ирене.
— Може би да, може би не. Не допускаш ли, че вече си я изгубил?
— Лъжеш! Винаги си ме лъгал! — Олег мигаше ли, мигаше, за да се отърси от напиращите сълзи. — Какво ще направиш, ако откажа да се предам?
— Ще се принудя да те арестувам.
От гърлото на Олег се изтръгна стон — нещо средно между хлипане и презрителен смях.
— Ти си луд, Хари.
— Така съм устроен, Олег. Постъпвам, както е редно. Сега и ти трябва да го направиш.
— Трябва? Все едно всичко е предопределено.
— Може и така да е.
— Глупости!
— Ами опълчи се на съдбата, Олег. Надявам се, нямаш желание да извършиш второ убийство?
— Махай се! — изкрещя Олег, а пистолетът се разтресе в ръката му. — Изчезвай! Вече не работиш в полицията!
— Прав си, но както вече казах… — Хари стисна цигарата между устните си и дръпна жадно; затвори очи за две секунди, а по лицето му се изписа удоволствие. После въздухът и димът излязоха от дробовете му със съскане. — … си оставам полицай докрай.
Хвърли фаса на пода, стъпка го и тръгна към Олег с вдигната глава. Олег почти го бе стигнал на ръст. Хари срещна погледа му зад мушката на насочения пистолет. Видя как петлето се вдига. Вече знаеше как ще приключи всичко това. Момчето нямаше избор: Хари стоеше на пътя на свободата му. В момента двамата бяха две неизвестни в нерешимо уравнение; две небесни тела, устремили се към неизбежен сблъсък; съперници на „Тетрис“, от които само единият може да излезе победител. Хари се надяваше Олег да съобрази колко важно е веднага след това да се отърве от пистолета; да се качи на самолета за Банкок, да не спомене нито дума на Ракел, да не се буди нощем с крясъци в стая, гъмжаща от фантоми, да си устрои живота така, че да си струва да го живее. Защото животът на Хари вече не си струваше. Събра смелост и продължи напред. Усещаше как тялото му се съпротивлява, как черното дуло на пистолета постепенно наедрява. Есенен ден. Вятърът развява косите на десетгодишния Олег. Ракел, Хари, нападали листа с портокалов оттенък. Тримата се взират в обектива, очаквайки самоснимачката да се задейства и да запечата доказателството, че са постигнали върха на щастието. Пръстът на Олег, побелял около горната фаланга, натисна назад спусъка. Всичко беше изгубено, и то много отдавна. Хари отдавна се бе разделил с шансовете си да хване самолета. Всъщност и полетът, и Хонконг бяха една химера, надежда за живот, който нито един от тримата не би могъл да живее. Хари не изпитваше страх. Само тъга. Автоматичните изстрели разтресоха прозорците. Силата на куршумите, забили се в гърдите му, го отхвърли назад. Откатът предизвика повдигане на оръжието и третият куршум го улучи в главата. Хари рухна. Под него всичко тънеше в мрак. И той пропадна в тъмнината. Тя го погълна и го обви в прохладата и облекчението на нищото. „Най-сетне“ — помисли си той. — „Най-сетне съм свободен.“ После изпадна в безсъзнание.
Майката плъх напрегна слух. Писъците на малките се чуваха още по-силно, след като камбаната удари за десети път и утихна, а полицейската сирена се отдалечи. Майката долавяше слабите удари на човешкото сърце. В паметта ѝ изплува спомен за миризма на барут и за друго, по-младо тяло, проснато окървавено на същия този кухненски под. Това обаче се бе случило през лятото. Тогава малките ѝ още не бяха родени. А и онова тяло не препречваше пътя към леговището ѝ.